Тръпката от погледа му, от гласа му, от невдигнатия телефон или от научената лъжа. Колко просто сме изградени хората и как всеки път допускаме същите грешки. А знаем, знаем какво да правим. Може би това е онзи избор, за който всички говорят - между сърцето и разума. Исках го въпреки всичко и въпреки всички. Не беше любов, беше нейн двойник, един от моментите, когато едно човешко същество вижда друго и го поисква. Без договори, без обещания.
Той избра да играе. Такива бяха правилата. Аз обаче напуснах играта. Безмълвно. Това е изборът, който правиш, когато слагаш на везни възможността сърцето ти да бъде разбито или възможността да живееш с душа с парченце по-малка. Кое от двете е по–малка изневяра към теб самия и кое е по - лесно разрушимо? Това е въпрос без отговор.
Такива сме ние, хората, гоним, бягаме, връщаме се, но никога не спираме. Защото в нас е заложен вечният устрем към това да срещнем нещо различно. Дали си на 20, или на 70 - тръпката и устремът все ги има. Преследваш непостижимото цял живот. Още с раждането си ние искаме това, което сме нямали - истински живот. С този устрем живеем до сетния си дъх. А, ако съзнателно бъде потискан после разбираме, че не сме били ние.
Оказва се обаче, че различното е толкова еднакво и поредно, и заменимо. А правилата на играта са си все същите, просто играчите се сменят. Клише, но до болка позната истина. Това е кръговрат и винаги боли и винаги се предаваме, защото обичаме играта повече от живота. И търсим, все търсим онова пристанище, в което след дълъг път да кажем: "Аз завърших играта с някой достатъчно луд, за да я играе и да я превърне в думата с "Л". Думата, станала толкова тривиална, че в нея се е изгубила всякаква игра и вече не е интересна.
Как да имаш нещо, което изначално не може да ти принадлежи. Слаби сме ние, хората, все разчитаме на Господ или съдбата да решат участта ни. И сами играем, но накрая се оказва, че най-изиграните сме ние. И всичко това е за тръпката... онази от филмите... онази от книгите в последните страници... Живеем и умираме за вечния си устрем към може би една химера... И когато я няма нея, тръпката от погледа му, от гласа му, от невдигнатия телефон или научената лъжа, сякаш сме мъртви.
С всяка отминала тръпка сякаш вътре нещо в нас умира.
Автор: Б. С.
Добави ни в предпочитани източници в Google
