- Не уцелих! - каза някак ядосано и в същото време с нотка на леко извинение единият мъж.
Погледнах фаса, който беше паднал само на педя от крака ми, после погледнах кошчето до спирката, накрая погледнах и мъжа. Трябваше да бъде поне Лео Меси, за да вкара от това разстояние и под този ъгъл. Направих половин крачка назад, за да може да вземе фаса и да го хвърли в кошчето, но човекът остана невъзмутимо седнал на пейката и продължи да разказва на приятеля си последната серия от най-новия филм по не знам си коя телевизия.
А не бяха нито много млади, нито много стари. Видима възраст – 55 години. Идеална възраст за мъже!
Вижте, аз съм от жените, които еднакво добре могат да държат, както чаша изискано шампанско, така и мотика. Дори си мисля, че мога да държа и двете едновременно. Ето защо не се впечатлявам особено, когато мъж не ми отстъпи място на градската спирка, например.
А и сигурно, си казах, тези двамата мъжаги имат много сериозна, може би жизнено важна причина да седят на пейката, пуснали дълбоки корени, дори когато към градската спирка се насочи двойка 80-годишни мъж и жена. Може би, имат някакво ревматично заболяване, което в лошите и влажни дни се е обострило, продължих да търся на ум извинения.
Възрастната жена погледна към пейката, след това хвана под ръка мъжа си и двамата зачакаха автобуса прави под козирката на спирката.
След няколко минути “нашият” автобус се зададе по булеварда. Мъжете от пейката скокнаха като млади ярета и заеха първа огнева линия на тротоара, така щото автобусът отвори ли врати, никой да не може да ги изпревари. Влетяха вътре и видимо доволни заеха най-близките до вратата свободни места.
Възрастните баба и дядо явно бяха с късмет, защото малко по-назад имаше още две свободни седалки.
Автобусът, нехаещ за тези човешки вълнения, потегли плавно към края на деня...
Слязох на моята спирка. Беше почнало да се смрачава. Така и не разбрах как до ъгъла на блока почти връхлетях върху един велосипед.
- Ау, госпожо, щях да те ударя! Ще извиняваш – каза притеснен клошарят и слезе от колелото си.
Направи ми място да мина, метна една ръка за “довиждане”, скочи върху седалката на возилото и тръгна по своите си пътища...
Мъже!
В повечето случаи ги срещаш в най-неочаквания момент.
Автор: Диляна Радославова
„Нищо не убива така, както убива мисълта“
Не всички стават за модели, както не всички стават за певци
Edna търси най-талантливите писатели сред своите читатели! Изпращайте специално написани за нас текстове на edna@netinfo.bg, а одобрените ще публикуваме в рубриката "Из edna@".
Добави ни в предпочитани източници в Google
