Когато Господ те обича

Когато Господ те обича
Снимка: Thinkstock

Посветено на баща ми

Той се е родил седмото дете, последното, в онези времена, когато е имало почит към възрастните и родителите и обич между братята и сестрите.

Дядо ми, неговият баща, имаше едно уютно миндерче в трапезарията, близо до печката, където беше най-топло и там се събирахме всички. Никой не сядаше да се храни, преди "тате" да е ял - така те наричаха дядо си. Такива бяха времената.

А пък ние, децата, не можехме да си представим живота без баба и дядо, толкова бяха добри. Даже аз, съвсем малка тогава, бях казала, че не бих разменила баба си дори за майка си и баща си взети заедно. След това същото казваше и моята дъщеря за баба си и дядо си.

И така, татко бе седмото дете в семейство на човек, който е изхранвал децата си със земеделие (т.е. с тежък труд), но с прогресивни разбирания. Мечтата на дядо била да изучи децата си.

Ние, цялото ни родословие, носим по наследство математиката в кръвта си. Вечер, когато си почиваше на миндерчето, дядо ми пишеше някакви задачки и ми казваше: "Поли, ела да ти задам една гатанка". Хоризонтално и вертикално бяха написани цифри, а на празното място аз трябваше да напиша такава цифра, че сумата хоризонтално и вертикално да бъде еднаква.

Дядо ми, с неговите 300 дка земя, успява да прати чичо ми (големия син) да учи машинно инженерство в Дрезденската политехника. Времената са тежки, точно по време на войната, но чичо завършва.

Татко казваше: "Като гледах книгите и чертожните инструменти на брат ми, аз също много исках да уча, но дядо ти казваше, че трябва и човек, който да се грижи за нивите."

9-ти септември заварва баща ми в Ямболската казарма. Той вече е завършил мъжката класическа гимназия, като всеки млад човек е влюбен и отбива военната си служба. До 80-тата си година, баща ми знаеше писмото на Татяна до Онегин на руски - толкова солидно образование са давали класическите гимназии.

След 9-ти септември България се включва във Втората световна война на страната на Съветския съюз и баща ми директно е изпратен на фронта. Още първите месеци убиват ротния му командир и на 21 години, влюбен или не, баща ми става ротен командир. От фронта пази две снимки – едната е с цялата рота. Другата е пред войнишка палатка по време на затишие - с мандолината и бойни другари. Баща ми обичаше да свири - цял живот, когато си почиваше или беше тъжен – свиреше. Беше слухар, защото е било немислимо дядо ми да плаща уроци по солфеж.

На фронта баща ми участва в първата и втората фаза на войната. От 22-ма души рота, остават живи само 3-ма. Той също е ранен, но пояса на баба, ръчно тъкан и увит няколко пъти около кръста, е попречил куршумът да мине смъртоносно.

Краят на войната го застига в Клагенфурт, Австрия. Втората световна война завършва на 9 май 1945 година – баща ми има документ за демобилизация от Търновското военно окръжие от 30 май 1945 година.

Фронтовашкият набор е имал право да запише безплатно медицина и баща ми започва да учи зъболекарство. През това време откриват Софийската политехника. Той споделя с дядо, че иска като чичо ми да учи инженерство, но дядо е категоричен - за земята трябват хора.

Тогава баща ми сънува сън, че е на фронта и хвърля две бомби - едната избухва, другата - не. На другия ден, с пари назаем, купува два лотарийни билета и с единия печели четвърт милион от Държавната лотария – с тези пари се записва в Софийската политехника.

Документът за 250 000 лв. от лотарията все още се пази в семейния ни архив.

Негов учител по това време е професор Брадистилов с прочутия израз за телетата и касапите. Татко обичаше да разказва историята. Влиза професорът и на дъската нарисуван той като касапин и студентите по време на изпит. Тогава професорът съвсем спокойно им казва: "Уважаеми колеги, докато има телета, ще има и касапи".

Както казах, математиката е в кръвта ни и когато бяхме малки – и татко, и майка ми, даваха уроци по математика. Аз обичах да сядам на края на масата и да гледам. Когато съм била на 2 години, моето любимо число било пет. Имало урок по математика за логаритмичните функции. И тогава татко ме попитал: "Поли, колко е десетичен логаритъм от 100 000?" И веднага моят отговор бил пет, любимото ми число. След това се говорило дълго, колко интелигентно е детето на другаря Димитров – на тази възраст да знае логаритмичната таблица.

Татко много ме обичаше и е това е съвсем обяснимо - след като два пъти го бяха пращали на смърт и той бе оживял – сега, най-после, на 33-годишна възраст, беше успял да създаде семейство и да има дете. Това му беше щастието.

За майка ми той казваше, че я е търсил като "Диоген с фенера" и я намира в Хасково, където е бил учител. Тяхната връзка беше интересна – не е лесно да събереш на едно място две интелигентни личности, два силни характера - огромната дипломатичност на баща ми и дивата тракийска амбиция на майка ми.

Веднъж попитах моя приятелка, ясновидка, за тях двамата. А тя ми отговори – "Поли, те са като скачените съдове – само заедно един с друг изкарват най-добрите качества от себе си."

Но нека да се върнем малко назад във времето, при един от най-черните моменти в живота на баща ми. Превъртаме лентата и виждаме един щастливо завършил семестриално студент, който е започнал да прави дипломната си работа.

Годините са 1949, 1950. Баща ми е изпратен в комунистически концентрационен лагер в Богданов дол. Амнистия спасява баща ми от трудовия лагер и той забягва в Родопите. Близо десет години учителства в Пещера, Брацигово, Смолян, Хасково.

В Хасково намира майка ми, там се раждам и аз. Съдбата отново му се усмихва, за да може да изживее тези обикновени, но така необходими човешки радости - семейство, деца, дом…

По-късно, в продължение на 23 години работеше първо като конструктор, после като Главен енергетик на захарна фабрика и беше човек, към когото хората имаха респект. 

По-късно дойде старостта. Баща ми се пенсионира на 60 години в Либия и работеше още шест години след това.

Когато реши да си отиде от този свят, в нощта на 30 срещу 31 март, аз бях до него и държах ръката му. Бях оставила София, работата си и три години бях до него, за да може да доживее достойно дните си. Беше тежко и майка ми не успяваше да се справи сама. И когато татко се отчайваше, аз му казвах: "Татко, ти не трябва да се отчайваш, защото тебе Господ те обича - два пъти те пращаха на смърт и двата пъти Господ те спасяваше, защото те обича" - и той се усмихваше.

Доживя до 89-тата си година. Тези, които го бяха пратили на смърт, си отидоха преди него, Господ раздаде справедливост. Човек предполага, а Бог разполага. Но можеше животът му да бъде по-щастлив.

На онези, които ни съветват да гледаме в бъдещето, а не в миналото, предлагам да погледнат в бъдещето и да си представят своите последни дни и да се замислят кой им държи ръката, за да ме разберат.

Автор: Поля Димитрова

Edna търси най-талантливите писатели сред своите читатели! Изпращайте специално написани за нас текстове на edna@netinfo.bg, а одобрените ще публикуваме в рубриката "Из edna@".

Хороскоп за деня

Каква си според асцендента си
Каква си според асцедента си
Виж Съновника на Edna
Съновник
Виж Тайна на деня
Тайна на деня
Изтегли Късмет на деня
Късмет на деня
Изтегли Карта Таро на деня
Карта Таро на деня
Виж Съвет на деня
Съвет на деня

Авторите

Оферти