Пролетта е любопитен сезон, кара те да се замислиш, вдъхновява те, сръчква те лекичко в ребрата и честичко се опитва да ти отвори очите.
Природата се пробужда, а заедно с нея се пробуждат и нашите си женски възприятия и уникални сетивни способности. Имахе цяла зима за излежаване на дивана като лениви котки, а сега е времето да стъпим грациозно на крака като същински диви пантери.
Пролетта е интересен сезон, защото ни кара да се замислим и да поискаме ново начало, нов старт, едно своеобразно пролетно пробуждане и разцъфване.
Но всичко това трябва да започне от някъде. Моето пробуждане започва с равносметка, на пръв поглед простичка, но изключително лична, толкова моя, толкова преживяна.
Често говорим за уроците, на които ни учи животът, за опитът, който черпим от ежедневните ни срещи със света и хората в него, а все по-рядко се обръщаме към себе си и към уроците, които сами си даваме. Може би, защото в днешната забързана и изпълнена със социални мрежи ера, все по-рядко можем да останем насаме със себе си.
Все по-рядко се отпускаме, за да грешим, обзети сме от желанието да бъдем перфектни, от нуждата профилите ни в мрежата да бъдат излъскани. Учене, кариера, половинка, социален живот – всичко трябва да бъде под конец. Стресиращо е. Ужасно стресиращо.
Наскоро и аз се намерих във вихъра на тази мания. Завършваща висшето си образование, с торба пълна с цели и мечти и никакаква представа накъде да поема.
Всички имаме някаква картина на успеха в главите си, но никой не ни предупреждава, че ще дойде моментът, в който ще се запитаме „А сега някъде?”.
И си стоя аз и се питам къде сбърках, че нямам план за действие, как така се оказва, че за първи път през живота си аз не знам какво следва. Не бях сигурна дали бях повече изплашена или повече въодушевена от този факт.
Винаги съм знаела какво следва – след основното училище си бях избрала елитна гимназия, след елитната гимназия знаех точно какво и къде искам да следвам и така и стана, но сега нещо в системата се срина. И стигнах до частта с равносметката.
Оказа се, че ми е изключително нужна в момент като този. И направих нещо, което преди не обичах да правя – вгледах се в себе си.
Когато се вгледаш в себе си разбираш, че самата ти носиш цял един свят, там вътре, той е винаги в теб, той е теб. В желанието си да бъдем част от външния свят, забравяме да бъдем част от вътрешния ни свят, забравяме да бъдем част от себе си.
И започваме да се страхуваме. Страхуваме се да кажем как наистина се чувстваме, страхуваме се от отхвърляне, страхуваме се от неуспех, страхуваме се да бъдем и да живеем.
Така се чувствах и аз, бях скована от един непрестанен, необясним и ирационален страх от всевъзможни неща. Най-важният урок, който научих от себе си е, че трябва да се вглеждам по-често в себе си, да се уча по-често от себе си и да бъда по-често себе си. Колкото банално е звученето на последната фраза, толкова е и трудно за изпълнение. Научих от самата себе си, че да се страхуваш не е лошо, не е срамно.
Страхувах се от всякакви неща и си го признах. Проблемът беше там, че се страхувах за грешните неща. Да, важно е да изградиш кариера, да бъдеш успешен, мотивиран, полезен. Но не бива да се страхуваме заради това. Просто трябва да продължим да се усъвършенстваме и да се борим, за да го достигнем.
Без страх, а с хъс, с желание, нарамили онази торба пълна с мечти и цели. Тогава ще усетим, че страхът е друг. Страх ни е от себе си, защото побираме у нас една необятна емоционална вселена. Страх ни е от това колко силно можем да обичаме, но въпреки това го правим.
Страх ни е, че ще ни наранят, но и ние самите нараняваме понякога. Страх ни е, че ще се ядосаме и ще избухнем, но го правим и след това ни олеква.
Страх ни е от цялата палитра с емоции, но всеки ден украсяваме ежедневието именно с тях. А след като ежедневно успяваме да преборим най-големите си вътрешни страхове, не трябва да има никакъв друг страх, който да ни се опълчи. Научих от себе си, че страхът е най-нормалната човешка реакция и няма защо да ни е страх от самия страх.
Винаги ще го има, заради едно или друго нещо. Важното е да не се оставяме да ръководи живота ни.
Трябва да се учим от него, трябва по-често да се обръщаме към себе си и собствения ни опит. Трябва да се научим как и кога да се страхуваме, за да се научим как и кога да не го правим.
Страхът понякога е полезен, защото ти казва „Ей, спри се за малко и се огледай!”.
И ти се спираш, оглеждаш се, после поглеждаш и вътре в себе си и осъзнаваш, че каквото и да се случва, там, дълбоко в теб винаги има една сила, която неспирно ще те тегли напред, ще върви ръка за ръка със страха, а понякога и ще те ужасява.
Номерът е да го разбереш и да го приемеш. Всичко останало ще се нареди.
Автор: Вяра Иванова
Edna търси най-талантливите писатели сред своите читатели! Изпращайте специално написани за нас текстове на edna@netinfo.bg, а одобрените ще публикуваме в рубриката "Из edna@".
Още от Из Edna@:
-
Писмо от съдбата
-
Помощ! Забравих си пудрата!
-
Лично – до всички
-
В търсене на себе си
-
10 секунди доверие
-
Здравей, животе!
