До вчера даже се чудех къде ми е бил умът?
Близо 21 години съвместен живот, изпълнен с израстване и на двама ни, радост , щастие , проблеми , сълзи и още нещo...
Бях на 15 години. По онова време да бъдеш тийнейджър (непозната за нас тогава дума) си беше истинско удоволствие , защото прищевките ни бяха по-обикновени, не ни обръщаха толкова внимание.
Да се разхождаш из града по цял ден и да играеш вечер пред блока до посред нощ не беше никакъв проблем. Ходехме в гората – нашата гора, да берем люляк, билки, горски цветя и да се шляем през ваканциите. Беше повече от вълшебно.
Та един такъв прекрасен ден, между ваканциите, аз – седми за осми клас ,отлична ученичка, с претенции вече за кандидатстване в гимназия, си се разхождам в прекрасния парк на нашия град с моя приятелка.
Сядаме на пейката в парка, говорим си сладко и изведнъж две момчета се приближават към нас :
- Здравейте, да имате огънче? – пита едно от момчетата.
- Не, нямаме – отговаряме ние. – Не пушим!
Мислим си и двете,че това си е чиста свалка и се правим на недостъпни . Е, момчетата седнаха при нас , позаговорихме се.
Честно да си кажа, не ми направиха кой знае какво впечатление.
След като се запознахме – кой как се казва, къде учи и т.н., решихме да си ходим и тогава едното от момчетата поиска да си разменим телефонни номера.Тогава имахме само домашни телефони.
Аз моя така и не го дадох…До следващия ден. Звъни у дома телефона, вдигам аз и какво се оказва – търсят ме. "Абе твоята приятелка ми дала номера, така и така, да излезем да се поразходим".
И се разхождаме по пътя на живота близо 21 години- през твърде ранна бременност за мен, последвана от женитба, от появата на първото ни дете (та ние тогава си бяхме деца) , от дозавършване на средно и после и на висше образование .
Днес вече доста улегнали, учим децата си, че първо трябва да си хванат хляба в ръцете и после да мислят за семейство.
Разказваме им как сме се запознали и как той – баща им един ден в парка , с „голямата пушка тръгнал на лов за вещици“.
Чудим се и си говорим как сме успели да се справим , без да помислим как ще се издържаме и къде ще живеем.
Но си даваме сметка, че въпреки всички неразбории покрай нашия живот, винаги сме гледали в една посока и сме си давали свобода всеки да преследва своите мечти, подкрепяйки другия. Просто бяхме твърде млади и трябваше да растем заедно с детето си.
Пожелавам ви от цялото си сърце , колкото и банално да звучи да бъдете себе си и да се чувствате свободни заедно.
Автор: Стела Цанева
Тази история е част от играта ни „Как се запознах с баща ви“. Вижте повече за нея тук >>>
Edna търси най-талантливите писатели сред своите читатели! Изпращайте специално написани за нас текстове на edna@netinfo.bg, а одобрените ще публикуваме в рубриката "Из edna@".
Добави ни в предпочитани източници в Google
