Душата на един емигрант

Душата на един емигрант
Снимка: Thinkstock

Минаха дни, месеци, скоро става година... Ще минат и много още такива тягостни и плачещи дни. Много дълга, много самотна година, далеч от семейството ми, далеч от чуждата за мен "Майка България". Може би стана много чужда, в моментa, когато се почувствах изгонена...

Изгонена от Родината, от домa ми. Сякаш се затръшна пред мен една огромна, тежка врата и аз чух само грохота от тежестта и... Безсилна да я отворя, безсилна да се върна назад. Така се почувствах аз, сякаш собствената ми майка ме изгони от вкъщи. Прекарах много нощи в мисли, но хората казват, че дом се гради и да наистина се гради с любим човек.

Така двама души могат да направят дом и семейство в средата на нищото. Когато се обичат са способни да постигнат всичко, но човек се нуждае от близки, семейство и за добро и за лошо. Но понякога се случва така,да градиш живота си отначало, на чужда земя, просто защото някои хора владеят живота ни и ние сме принудени да! Дори когато сърцето ти се къса, когато знаеш, че нямаш избор. Когато искаш да останеш, a трябва да тръгнеш....

Мразя тази година, една година без усмивките, топлотата и просто щастливите вечери със семейството ми... Искам, искам да бъда там, но мисълта за България ме изгаря.

За един ден там  видях толкова болка в очите на хората, толкова агония в живота им, толкова безсърдечие и злоба... Замислих се, много ме заболя от факта, че хората не бяха такива, станаха заради безпаричието и упадъка в България...

Боли ме, много ме боли за близките ми които останаха да живеят там, за всички хора, за Родината ни... Но съм толкова безсилна...

Мисля си или по-скоро се надявам, че някой ден ще премине тази болезнена агония, определена като живот в България, това промиване на мозъци на обществото, тази корупция, този упадък...

Може би много хора упрекват емигрантите, но аз съм човек, който иска да живее нормално. Много опитвах в България и съм крайно разочарована от всичко... Липсват ми близките ми, липсва ми България не като държава, а като хубавите спомени, които ми останаха за нея от малка.

Снимка: Thinkstock

Липсва ми пролетта, спомням си мириса на липите, цъфналите дървета по улиците. Спомням си аромата на липите, спомням си парка и колко много деца имаше.

Беше прекрасно онова чувство, всички бяха спокойни, щастливи и навсякъде тичаха деца... Прекрасен спомен наистина, защото след време мисля,че в парка ще усещаме само мириса на липи, детския смях ще стане просто спомен...

Малките дечица стават все по малко и по малко...

Мислите на младото поколение витаят в чужбина...

Въпрос на време е да емигрират...

Снимка: Thinkstock

И тази моята история ще се повтаря може би отново на тези бели редове. И някак  хората ще свикват с мисълта, че са далеч, с  тази изгаряща, непосилно тежка мисъл. Може би аз не съм свикнала, защото можеш да избягаш от проблемите, но от мислите не-те  те следват, а  спомените - те никога не избледняват.

Опитвам се да не мисля за семейството си, за всичко отпреди и да се успокоявам, че срещите с близките ми ще бъдат чести. Защото мислите ме връхлитат една след  друга като пороен летен дъжд... Не можеш да ги спреш, но най-страшно става, когато си тъжен-опитваш се да си спомниш всичко, да си представиш и най-малкия детайл от някой щастлив ден...

Снимка: Thinkstock

Чуваш думите на скъпите ти хора в съзнанието си, в сънищата си, пресъздаваш всяка една секунда в главата си... Но когато обаче се върнеш в реалността - боли, много боли сякаш умираш... Въпреки ,че когато умираш докато си жив е неописуемо... Знам ,че когато хората умират, не чувстват нищо и просто си отиват и се спасяват от земното страдание, а ние живите сме тук, за да се борим с болката, да я преодолеем. А тази моята болка е неописуема, чувствам се празна, сякаш душата ми е огромна бездна, а очите пълни със сълзи,душата изядена от мъката на днешния емигрант.

И когато всичко отново се стовари върху мен просто си представям - една къща във полето, просто само една къща ,но я нея е цялото ми семейство. Всички сме заедно, всички сме щастливи и е тихо, чувам само шума на листата. Слънчево и топло, обядваме на двора и всички са облечени в бяло. Усещам, че и душите ни са бели и чисти, спокойни и уверени заедно. И много се успокоявам, а като се върна в моя свят -душата ми плаче и чернее, свита от болката.

Снимка:

Но в крайна сметка живеем с копнежите са скорошна среща, това те държи силен и обнадежден. Дори събираш сили за следващото „здравей“, за следващото „сбогом“, за следващият път, когато ще преосмислиш животът си... За следващата глътка щастие...

И в мислите ми отново се появява България, вече не я усещам като майка, а като мащеха... Изгони децата си от дома,да градят дом в чуждите земи... И аз се чувствам изгонена, немила, недрага, неканена в големия свят. Но не съм сама, изградих дом с прекрасния си съпруг, някъде далеч...

Той, най-близкият ми човек тук, ми помогна да оцелея в новото, различното и  непознатото. Може би ако го нямаше, нямаше да имам стимул да живея тук, но ние не искаме да гледаме децата си в България, искам те да имат бъдеще и да не се налага да изпитат нашите чувства  и  да преминат през нашия път.

Автор: Кристиана Венева

Edna търси най-талантливите писатели сред своите читатели! Изпращайте специално написани за нас текстове на edna@netinfocompany.bg, а одобрените ще публикуваме в рубриката "Из edna@".

Edna търси най-талантливите писатели сред своите читатели! Изпращайте специално написани за нас текстове на edna@netinfo.bg, а одобрените ще публикуваме в рубриката "Из edna@".

Хороскоп за деня

Каква си според асцендента си
Каква си според асцедента си
Виж Съновника на Edna
Съновник
Виж Тайна на деня
Тайна на деня
Изтегли Късмет на деня
Късмет на деня
Изтегли Карта Таро на деня
Карта Таро на деня
Виж Съвет на деня
Съвет на деня

Авторите

Оферти