Лято е. Времето предразполага към мързелуване. Ровя се из интернет и слушам музика. Преди няколко дни попаднах на едно заглавие: “If love was a crime”.

Crime?! Хм, имаше нещо такова. После слушам още няколко пъти. Сега си спомням.

Под леглото ми е стария куфар със спомените. Изваждам от него тетрадката със стиховете. Тя е жълта и малко оръфана. Вече е на двадесет години. Отдавна не е поглеждана. Отварям я с леко треперещи ръце и започвам да чета. Малко думи за някаква странна любов. Ритмичния танц на думите ме пренася назад в последните години от гимназията. Спомените на всички сетива оживяват.

Всичко започна, когато за първи път го видях. Още в първата секунда през мен премина една вълна и ме замая. Тогава и дълго време след това не знаех, какво е това.

Ние с една приятелка се записахме на тренировки в един спортен клуб. Тя настояваше. Въпреки, че нямах голямо желание, отидох и аз, за да не е сама. Той беше треньорът. Тренировките бяха добри и осигуряваха нужното разтоварване, защото в гимназията е трудно. В залата можех да разпусна и да събера нови сили. Понякога беше дори забавно. Ние попивахме всяка негова дума. А той имаше какво да каже и го правеше добре. Следяхме всичко, което прави. В него имаше нещо красиво и загадъчно.

По негово желание се виждаме в едно заведение. След това като на сън отивам с него в един апартамент. Слънчев есенен следобед е. Вън се чуват гласове на деца.

Всичко се случва като по ноти, сякаш се познаваме отдавна и добре. Той е внимателен и умел. Не губи време, за да не се откажа. Не се страхувам. Става първият. "Мила, не искам да те боли". Мисля си, че хубавите му думи не значат нищо, но им се наслаждавам. Те се загнездват дълбоко в душата ми.

Тръгвам си и сърцето ми ще изхвръкне. Бързам.

Предлага да продължим. Говори ми за свободната любов. Мисля си, че не изпитвам нищо и няма опасност. Има още няколко срещи. Винаги е внимателен като джентълмен. Хубаво е и естествено като дишането. Харесва ми как ме докосва с изящните си ръце. Всеки допир до това още недокосвано тяло предизвиква непозната зашеметяваща тръпка. Славянската ми душа сияе. На него също му харесва: "Хубаво ми е със теб". Има хубаво тяло като на войн.

Стопявам се в прегръдките му.

Погледът му e пълен с нежност и желание. Отдаваме се на чувството. Душите ни се любят, телата следват ги безмълвно. Заедно сме някъде в ефирното.

Виждаме се в някои заведения. Харесва ми да го гледам и да чувам гласа му. Наслаждавам се на всяка секунда. Той е умен и чувствителен, но не е ведър. Там вътре май е тъмно. Иска да си говорим за нещо, но аз не мога. Едва преподреждам собствения си свят. Не мога да мисля, когато е наблизо. Освен това не трябва да се сближаваме, защото тази връзка е от онези, който са обречени от самото начало.

Разгоряват се страсти. Пронизва ме със поглед и ме прави ме слаба и уязвима. Плаче ми се. Започвам да се страхувам. Отиваме твърде далеч. Трябва да престана, но е късно. Не спя по цяла нощ. Това трае седмици. Не мога да престана да мисля. Въпреки това се справям. Минават няколко мъчителни месеца. Майка ми казва нещо нараняващо. Това е последната капка. Не издържам вече и вземам голяма доза хапчета. Спокойно е.

Майка и татко се появяват на сцената и слагат край на всичко. Разбрали са от моята приятелка. Тя знаеше. Аз трябваше да говоря с някоко, иначе не можех. Той изглежда изтормозен и ядосан. Въпреки че и аз съм изненадана и ужасена, ставам виновна за представленито им. Той не ми вярва, че не съм им казала. Това ми тежи много. Не знае, че не искам да страда. Изобщо не ме познава. Накрая ми казва, че съм силна.

Срещам се и с нея. Никога не съм искала да заемам нейното място. Аз дори не знам какво точно исках. Тя явно иска да провери, дали и е казал истината. На мен не ми се разказва. Пита ме защо се е захванал с мен, нали съм малка. И аз не знам. Там съм, но не я забелязвам. Сега какво може да се направи?

Разбирам, че групата е закрита. Много ме боли. Пак е есен, но е мрачно и студено. Нещо умира завинаги. Следва приземяване в реалността на прехода. Болката е непоносима. Вече съм тотално разстроена. Минава дълго време, докато мога пак да продължа. Успявам да потисна всичко, нали съм силна. Отивам надалеч, за да няма дори случайни срещи. Загърбвам всичко, което ми напомня за него, дори хубавото. Захващам се с нещо трудно, което изисква цялото ми внимание. Има няколко нищо незначещи връзки. Дори се омъжвам. Сега съм в сигурни ръце.

Минават години. Започвам да се разболявам. Тялото губи равновесие. То почти не чувства. Двайсет години не съм се интерсувала от него. То трябва да служи и да си мълчи. Започвам да търся причини. Наред с други неща забелязвам, че още ме ужасяват думи, образи, места и ситуации, които ми напомнят за него. Изпадам в паника при мисълта да го видя някъде. С ужас разбирам, кое е най-болното място.

Решавам да започна с него. Прочитам тетрадката още няколко пъти. Разместват се пластовете на душата и свежи спомени излизат на повърхноста. Също и болката. Тя е толкова силна както преди. Започвам отново да бягам редовно, за да не се побъркам съвсем. Така минават няколко седмици. Бавно и полека сетивата започват пак да се съживяват. Чувствам се много зле.

След двайсет години за първи път се опитвам да го открия. Въвеждам името му в google, знаейки че граничи с невъзможното. Появяват се адрес и телефон с името му. Но какво от това, че може би знам къде е. Той си остава призрак от миналото. Бих искала да го познавам по-добре, за да  не се страхувам. Натрапчиви спомени ме преследват навсякъде. Трябва да направя нещо.

Ако можеш щях да говоря с него. Човек трябва да може да се изправи срещу страховете си. По-добре да му пиша, за да се затвори страницата. Може ли нещо смислено да се каже след всичко това. Трудно е. Вземам лист и се опитвам да формулирам няколко изречения. Ще кажа, че съжалявам. Искам да знам и неговата версия, да знам защо. Истината или поне онова, което той смята за нея. Разбирам, че не мога да му кажа нищо.

Той вече е един непознат.

Трескаво прекарвам пак всичко през ума си. Почти не ям. След двайсет години започвам пак с медитация. Така, както беше при него.

Сега се чувствам по-добре. Освобождавам се от някои напрежения, но трябва още много работа. Междувременно ужасът е намалял. Започвам да пиша.

Аз няма да го търся повече. Защо да будим мъртвите?!

То страшно ще ми липсва онова ефирното!

От другата стая се чува гласът на синa ми. Иска да си играем. Отивам в другата стая. Детето ме поглежда със светнали очи и веднага ме качва на въртележката на детската си фантазия. Обяснява ми, как се играе играта. Започваме. Погледът ми се спира на ангелчето на прозорeца. То има картонени крила и корона от трепкащи звезди. Залязващото слънце го облива в меката си светлина и короната сияе.

Колко е хубаво! Малкият забелязва, че съм разсеяна и е сърдит. Дърпа ме с тънката си ръчица. Играта продължава.

Edna търси най-талантливите писатели сред своите читатели! Изпращайте специално написани за нас текстове на edna@netinfo.bg, а одобрените ще публикуваме в рубриката "Из edna@".