Ако ще е остров, нека да е гръцки (част втора)

Ако ще е остров, нека да е гръцки (част втора)
Снимка: Thinkstock

Какво ли сгафих, та шефовете да ме наказват така? Не просто ме запратиха от идиличната Майорка на подгизналата от дъжд Керкира, ами и местоработата ми явно ще е в последната гънка на острова!

Трансферният автобус регулярно спира и изсипва малки групички туристи пред хотелите им, но моят ред все не идва и не идва. Докато накрая не оставам съвсем сама със шофьора. Нощта се спуска бързо. Вали слабо, но инатливо. Умирам от глад, а не се знае, колко още ще се пътува.

Безсмислено е да заговарям шофьора. На английски знае само няколко думи: чао, благодаря и бакшиш.

И точно тогава в тъмното пред нас блестяща бяла порта плавно се отдръпва, пропуска ни и се озоваваме пред имение като от приказките. Шофьорът се нахилва и повтаря любимата си думичка: бакшиш.

Аз и куфарът ми стоим пред имението (всъщност сградата, където се помещават рецепцията, барът и ресторантът на хотела). Приближава ни голф количка и без много приказки момчето мята куфара ми отзад, и ме оставя отново сама в тъмното. Тъкмо решавам да се престраша и вляза, когато отвътре изскачат две момичета на около двайсет и пет: едната е руса, синеока и нахилена, другата по-малко нахилена,  рижа, луничава и с коса, сплетена на две стърчащи плитки.

Инстинктивно поглеждам към ходилата на второто момиче. Сърби ме езика да я попитам носи ли различни чорапи.  Защото ми прилича на знаете кого. Но няма шанс, обута е с високи до коленете гумени ботуши. Както ще разбера през идните седмици гумените ботуши са най-добрият приятел на човека на острова през дъждовния период.

Двете момичета са новите ми колежки, които ме чакат още от обяд. Хвърлят се да ме прегръщат и мляскат по бузите. Е, какво пък, прегръщам ги и аз. Разбирам, че са взели ключа ми от рецепцията и че искат да ме отведат до стаята ми, след което, тъй като работният им ден е приключил, смятат да ме водят в селския бар. За вечеря не става и дума, от което пък на мен ми просветлява, че явно ще ми се наложи да боря вчерашния махмурлук с още алкохол на гладен стомах.

Как пристигаме до триетажна вила с около десетина стаи така и не разбирам. Рижото момиче завърта ключа  на една от вратите и влизаме в едно…антре. И толкоз. Цялата стая е с размер на антре. Варосани стени, мебели колкото пръстите на едната ми ръка без палеца: единично легло с тъмно синьо одеяло, гардероб, огледало и нощно шкафче. Бутвам вратата на банята и о, чудо! Тя е по-голяма от стаята-антре. Без майтап. В банята е напъхана огромна вана. Значи в случай, че леглото ми дойде тесничко, винаги мога да си метна завивките във ваната.

Усещам, че момичетата са нетърпеливи да стигнат до селото и въпросния бар, май са имали дълъг и тегав дъждовен ден, затова не се помайвам повече. Затварям вратата и се отправяме натам.

Целта ни се казва Венто или вятър на италиански, но момичетата прекарват там всяка вечер вече повече от месец, затова са го прекръстили на Livingroom (всекидневна). Защото там се чувстват като у дома си. След около 20 минути разбирам защо.

Далеч преди да влезем барът ни посреща с весела гълчава, смях и рок музика. Гръцки рок. Дървени ниски масички с малки свещници по средата, които  блещукат в притъмненото помещение, създават уют и романтика.

Плакати на рок банди и китари по стените, малък дансинг и диджей в ъгъла. Заведението е претъпкано, явно младежите на селото са се изсипали тук.

Сядаме на бара. Оглеждам се наоколо. Май сме единствените чуждоземки и докато аз мога да мина за гъркиня, то спътничките ми определено бият на очи отдалеч. За да няма недоразумения веднага ще поясня, че този селски бар по нищо не прилича на селския бар в с. Долна Могила да речем.

Няма ги момчетата в размъкнати анцузи и безръкавни тениски с тежки златни ланци по вратовете. Младежите тук са спретнати, ухаят на баня и афтършейф, бретоните са стилно разрошени, тениските - цветово съчетани с модни кецове, аксесоарите - кожени гривни и небрежно заметнати шалчета. И за капак на всичко са безумно привлекателни.

С мъка отмествам поглед, за да преценя и женската част на селото. Девойките до една имат лъскави дълги до кръста коси (сигурно от усилената консумация на зехтин), силно изрисувани лица и нокти, и са обсипани с бижута. Носят  официални рокли и поли с учудващо пуританска дължина около коляното, а не като у нас - два пръста под гънката на дупето. По-късно разбирам, че не само дължината на полите, но и държанието на младите гъркини се различава от това на нашите каки чалгаджийки.

Барманът на име Спирос се пресяга да прегърне и млясне по бузите Тина (русата) и Карин (Пипи Дългото Чорапче), и с това прекъсва наблюденията ми. Подавам и аз ръка да се запознаем, но той я игнорира. Вместо това бивам разпрегръщана и намляскана и аз. Давам си вид, че това ни най-малко не ме смущава. Но всъщност да. Не ме разбирайте погрешно, не съм хомофоб, но цялото това мляскане през първата ми нощ на острова ми идва в повече.

Само дето точка седем в длъжностната ми характеристика на детски аниматор гласи, че трябва да бъда добра артистка. Затова се усмихвам широко. След малко се отбиват  да ни поздравят и другите двама бармани, които също се представят с името Спирос. Те какво, гъбаркат ли ме? После ще попитам.

Отвсякъде прииждат местни и от двата пола да се посмеят, и побъбрят с Тина и Карин. Момичетата са популярни. Аз си мълча и попивам информацията. Доколкото въобще мога да чуя и разбера нещо. Карин е австрийка, а Тина – германка. За разлика от мен и двете понаговорват гръцки, а и английският им е доста над моето ниво. След 2 чаши вино съм готова да се прибираме. Добре, че и момичетата мислят така.

На въпроса ми за сметката Спирос номер 2 се усмихва и махва с ръка. Поглеждам към Тина и Карин, за които явно е съвсем нормално да не си плащат сами питиетата. И това ако не е гостоприемство! Поемаме пеша към хотела, а около нас всички местни бръмчат с мотори или със скутери. Ние сме единствените с кракомобил.

Дъждът не се предава и упорито пълни локвите. Питам откога вали. От 2 седмици. Аха, заключавам прибързано аз, значи скоро ще се извали. Едва ли, дано съм си взела повече дебели чорапи. Де да бях, но не съм. На Майорка освен бански и къси панталонки за свободното време друго облекло не ми трябваше. Въздъхвам. Неспирният дъжд, мокрите ми крака, моята стая-антре и празният стомах подхранват разочарованието ми.

Явно увесеният ми нос притеснява Тина и Карин, защото бързат да ме уверят, че животът на острова е приказен, хората - сърдечни, работата – песен, мъжете – готини (тук няма да споря) и въобще след седмица ще се смея над сегашните си мрачни мисли. Слънце не могат да ми обещаят, затова пък много забавления.

Пипи Дългото Чорапче (Карин) ми посочва пътя до моята вила на име Нике (на другата сутрин преброявам общо 9 подобни вили в хотелския комплекс, до една кръстени на гръцки богини), пожелава ми лека нощ, след което с Тина подхващат I’m singing in the rain и подскачайки в локвите се отдалечават към Артемида (вилата, където са настанени самите те). Става ми смешно. Какво ли ме чака в компанията на тези две лудетини?

Следва продължение

Автор: Красимира Минкова

Прочетете още:

Ако ще е остров, нека да е гръцки (част първа)

В Тоскана с фенерче под юргана

Най-добрите плажове в Гърция

Edna търси най-талантливите писатели сред своите читатели! Изпращайте специално написани за нас текстове на edna@netinfo.bg, а одобрените ще публикуваме в рубриката "Из edna@".

Хороскоп за деня

Каква си според асцендента си
Каква си според асцедента си
Виж Съновника на Edna
Съновник
Виж Тайна на деня
Тайна на деня
Изтегли Късмет на деня
Късмет на деня
Изтегли Карта Таро на деня
Карта Таро на деня
Виж Съвет на деня
Съвет на деня

Авторите

Оферти