Когато любовта се ражда по време на война

„От първия миг, в който видях дядо ти, знаех, че това е човекът”.

Това казваше прабаба ми, винаги щом заговорехме за това как са се запознали с дядо, а в очите ѝ грееше пламък. Такъв пламък се разпалваше, само когато го споменаваше.

„Запознахме се през 1943 г., още бяхме във война. Тогава бях на 14 г., а дядо ти на 17 г. По време на бомбардировките над София цялото село се криеше в единственото бомбоубежище. Който не пристигнеше навреме, трябваше да разчита на мазето в собствената си къща”.

„Страшно беше. Вкъщи бяхме шест деца, баща ни отиде на война, а майка ни сама трябваше да се грижи за цялата къща. Аз, като едно от най-големите деца, бях втора майка на братята и сестрите ми”.

„Бяха бедни времена, нямаше дори какво да се яде. Спомням си как имаше дни, когато единственото, което имахме останало вкъщи, бяха буркани с люти чушки. И това ядяхме, колкото да не умрем от глад”.

Баба винаги разказваше тази история, когато по празници се събирахме нейните деца, внуци и правнуци. Говореше с насълзени очи и се радваше, че този път има храна на масата, голяма част от която плод на собствения ѝ труд.

Кожата по дланите ѝ беше напукана от непрестанната работа в градината. Не носеше рокли, нито се гримираше като елегантните дами от града. Но винаги на семейни празненства носеше любимите си сапфирени обици, които дядо ѝ беше подарил много отдавна.

„Тогава се запознахме. Беше късна есен, ноември месец. Минаваха покрай къщите да съобщят за атаката. Спомням си как една огромна тълпа от хора се втурна към бомбоубежището. Беше голяма суматоха и вътре се събрахме много хора”.

ф
Снимка: Личен архив

„Дядо ти беше близо до мен. Направи ми впечатление, защото не го бях виждала преди в селото. Впоследствие разбрах от едно момиче, което живееше в съседната до нас къща, че не се появявал често тук. Със семейството му живееха в гората, на хълма над селото. Спомням си първия път, като ме заведе там. Виждаше се цяла София, така сякаш си се качил на някой самолет”.

„Тогава го видях за пръв път. Висок, строен и красив младеж, който обаче гледаше много строго. И докато всички си говореха, той стоеше със скръстени ръце, облегнал се на една от стените, със затворени очи и мислеше нещо”.

„Когато опасността премина, всички започнаха да се прибират по домовете си. По пътя към вкъщи съседското момиче ме попита дали ще дойда на седянката у тях тази вечер. Съгласих се, а вътрешно някак се надявах и дядо ти да е там”.

Тук винаги следваше продължителна пауза, по време на която всички внуци умолявахме баба да довърши разказа си. Тя обаче запазваше една смирена тишина и затваряше очи, спомняйки си този ден, когато една любов се е родила по време на война.

„Дядо ти беше там”, каза баба, когато за пръв път ми разказа тази история. Тогава бях на осем и ме бяха оставили да стоя при нея по време на лятната ваканция.

„Не сме си говорили. Само се запознахме. Тогава момчетата си вършеха тяхната работа, а ние – нашата. Седяхме, плетяхме, пеехме песни, месехме питки. Момчетата обсъждаха други теми – политика, войната, оръжия”.

„На тази седянка чух дядо ти за пръв път да свири на гайда. Личеше си, че има талант. Той свиреше, а ние танцувахме. И така цяла вечер”.

Прадядо наистина имаше голяма страст към българската народна музика. Свиреше на гайда, гъдулка и кавал, а и умееше да играе народни танци. Винаги обичаше да говори за България. И го правеше с любов и умиление в погледа.

„Прибрах се вкъщи, а всички вече си бяха легнали. Така беше тогава. Спяхме в една стая, на пода, върху дървено скеле, покрито с вълна, колкото да не е съвсем твърдо”.

„Бързо се скрих под чергата и затворих очи. Майка ми ме погледна с ъгълчето на едното си око, но не каза нищо. Спомням си, че дълго не успях да заспя. Мислех си за следващия път, в който ще видя дядо ти”.

„Той започна да слиза все по-често в селото. Дори и през зимата, когато преспи затрупваха планинските пътища. Рядко се случваше да си говорим. Виждахме се по седенки, а си говорехме само с очи”.

„Веднъж, някъде година, след като се запознахме, дядо ти се хвана за мен, докато извивахме хоро, и ми каза, че щял да ме чака. Нищо повече. Само това. Но аз го запомних”.

„През 1945г., след като свърши войната, той спази обещанието си. Баща ми се върна вкъщи и когато разбра, че дядо ти иска да ме вземе за жена, се възпротиви. Бях на 16г., а дядо ти – правнук на емигранти от Македония”.

Историята за бягството на дядовците на прадядо съм чувала от самия него. Било е още по времето, когато държавата ни е била в рамките на Османската империя. А дядовците, трима братя, са избягали някъде от днешната територия на Северна Македония, и се заселили в горите на Витоша.

„Баща ми беше категоричен, нямаше да ме даде. А майка ми не беше съгласна, но не искаше да му се противи”.

„С дядо ти измислихме план като от филмите, които гледате днес. След една от седенките, на които присъствахме, не се прибрах вкъщи, а тръгнах с него”.

Винаги се удивявах, когато слушах този разказ. Моята стара, сломена от труд и смирена баба, която някога е била младо момиче с бунтарски дух.

Момиче, което в онова все още патриархално време, е избягало от дома в името на своята любов, която носеше до края в сърцето си. Любов, която предаде и на всички нас, които останахме след нея.

Автор: Ванеса Николова

Още:

Хороскоп за деня

Каква си според асцендента си
Каква си според асцедента си
Виж Съновника на Edna
Съновник
Виж Тайна на деня
Тайна на деня
Изтегли Късмет на деня
Късмет на деня
Изтегли Карта Таро на деня
Карта Таро на деня
Виж Съвет на деня
Съвет на деня

Авторите

Оферти