Здравейте!
Днес е денят, в който се навършва една година откакто баба не е сред нас и точно днес случайно попаднах на рубриката ЖЕНА НА ВСИЧКИ ВРЕМЕНА. Всъщност може и да не е случайно. Знам ли, но реших, че баба заслужава да разкажа каква кокетка е била винаги.
Виктория Филипова
***
БАБА МИ, КОКЕТКАТА
Спирам и посягам да натисна звънеца. С едната си ръка държа ръчичката на дъщеря ми, с другата неволно посягам и страхливо докосвам образа от некролога, поставен на пътната врата. Вглеждам се в черно-бялата снимка и въпреки , че други цветове в тази фотография няма, от там едни пъстри очи се смеят кокетно по момински.
Очите , които разпръскваха слънчев кехлибар в детските ми години се взират в мен. Тоя поглед е хвърлен камък в спокойните води на езерото от спомени и разплисква времето. Пред очите ми се завъртат образи, цветове, звуци - баба със залеза, кацнал в косите й, баба с ролките на главата, баба, която си тананика стари шлагери, докато разресва огнените си кичури.
Една година без баба. Една година, която не успя да пребори живия й образ в съзнанието ми и тя продължава да диша , въпреки че присъствах на погребението.
Не откъсвам очи от снимката и съм сигурна, че чувам как подрънкват мънистата на гердана, който винаги виси на шията й. Герданът е кавалер на всяка нейна рокля и гъделичка кокетката в нея.
Баба винаги носеше рокли, пристегнали талията в най-женствената хватка и при всяка нейна крачка около краката й се полюшва феерия от нежност. Високите обувки бяха единствените, които имаха удоволствието да познават краката й.
Нито възрастта, нито умората можеха да я свалят от висотата на токчетата. Така покатерена върху грациозните игли отскачаше и до пазара, нищо че ще купува зарзавати. Лъкатушеше ловко между сергиите в махалата сякаш дефилираше на червения килим в Холивуд.
Ами косата й – купести червени облаци, грижливо оформяни ежедневно с ония обикновените железни ролки. Тия ролки вечно се търкаляха разпилени на един стар фотьойл и бяха винаги готови да се строят в нужните редици, за да преборят липсата на обем. Никога не си позволи да я мързи и когато оперението й взе да оредява , още по-усърдно се грижеше „летището на темето й да не блести срещу слънцето“.
Изобщо червеното бе цветът на баба. В тоя цвят бяха и червилата , които размазваше върху устните си. Тоя цвят носеше цялата й страст и любов към живота, към младостта, към виното и радостта. Засмяна жена беше баба и усмивката й все в червено се давеше.
Даже нямаше нужда от огледало, когато нанасяше червилото. С две-три майсторски движения на китката и воала, най-ярката роза цъфваше на лицето й.
Ръцете на хората обикновено завършват с върха на пръстите им, но бабините ръце имаха продължение - един несесер, който я придружаваше навсякъде и спеше до главата й нощем.
Той беше пазителят на нейните оръжия на красотата. Освен неизменните хапчета за кръвно или сърце, там специално място заемаха въпросното червило и една синя кутийка с крем за лице. Тоя крем беше и за ден, и за нощ, и за слънце, и за вятър не като сега - по един за всичко. Щом усетеше кожата или душата си напрегната, отваряше несесерчето, после синята кутийка и размазваше с длани живителното кремче върху лицето си.
Преди сън имаше ритуал. Ей тъй, както е с нощницата в средата на стаята, дръпва ципа на онова важното несесерче , нанася крем, после червило и за финал разресва червените кичури. И всичко това без огледало. Едва след като е извършила тия три магически действия , лягаше в леглото и бас държа, че и сънищата й са били във всякакви червени нюанси.
Дъщеря ми слушаше спомените ми и се засмя:
Мамо, сигурно и на небето си слага червило и крем.
Знам, че е така. Дупчи облаците с токчетата си и оставя алени дири след себе си.
Автор: Виктория Филипова
***
Изпращайте ни историите на вашите баби, а ние ще ви публикуваме на Жена на всички времена.
Следете всичко, което се случва в живота на Edna жена във Facebook и Instagram.
