Онзи ден бях на протеста "СИСТЕМАТА НИ УБИВА – ВСИЧКИ". Всъщност това беше първият ми протест в живота. Никога преди не съм участвал в подобно нещо. Срам, не срам – признавам. Нямах представа какво се прави и как се протестира. Е, вече разбрах какво е. Едва ли ще забравя чувството, което изпитах. Чувството, че съм част от едно общо цяло. Сред всички тия хора, несъгласни със статуквото и с даденостите.
Даденостите са винаги променими. Въпрос е на желание за съпротива. Въпрос е на кураж. Дали го имаш или го нямаш тоя кураж. Дали си готов да крещиш, когато ти се крещи. Дали си готов да си кажеш мнението, без да ти пука какво мислят останалите. Да си готов да бъдеш на мнение, различно от това на масите. Да имаш позиция в обществото е главното, като се замисля. Индивидуална гражданска позиция. Иначе си изгубен. Поредното ЕГН в регистъра.
Сещам се една новина, която четох наскоро. Ставаше дума за това как една овца скочила в пропаст и още 500 я последвали. Измрели до една. Това е положението. Трагедия. Защо измрели обаче? Туй е големият въпрос. Мистерията, така да се каже. Обратно – няма никаква мистерия. Стадният инстинкт е виновен. Той и само той. Ние сме човеци, граждани, мислещи и умни, не бива да бъдем като овцете! Господ ни е дал акъл и нима не е по-добре да боравим с него с внимание, вместо да се сливаме с тълпата, да не бъдем тълпата, да му се невиди!
Най-лесното е да си седим вкъщи и да си траем. Ако ние имаме луканка и винце в хладилника – всичко е наред. Да ама не. Нищо не е наред. Обединяването на обществото над определена, конкретна идея, не бива да бъде отживелица. Днес ставаше дума за майките. Преди седмици ставаше дума за евтаназираните животни. Все неправди, пред които само тотален егоист би си затворил очите. Слава Богу – не съм такъв.
Често пъти съм си мислил за следното – какво ще стане ако се даде избор на народа – да тръгне надясно, където дават безплатно бира и кебапчета, или да тръгне наляво, където има протест - колко ли хора ще отидат на протеста? Колко от тях ще предпочетат да се борят за правата си, вместо да напълнят стомасите си? Колко ще покажат емпатия към нечий чужд проблем, който не ги касае?
В заключение ще ви кажа едно – никой не е застрахован. На всекиго може да се случи нещастие. Всеки може да изпадне в беда. Ако сме единни – шансовете ни да оцелеем се удвояват и утрояват. Спомнете си за Хан Кубрат и синовете му. Историята за наръча с пръчки. Не желая да я преразказвам сега. Ако не я знаете – потърсете я. И помислете за минута над нея. Благодаря.
Прочетете още от Росен Карамфилов:
