Застаряващите момчета се познават по това, че тениските в гардероба стават все по-малко за сметка на ризите, а остаряващите момичета можем да разпознаем по по-тежкия грим, който опушва очите им. Освен хората, безмилостно е и времето. Само дето времето не прощава.

Модата се мени с всеки сезон, сезоните ловко разменят ролите си, а ние си въобразяваме, че сме същите. Въображението може да бъде творчески аргумент, в останалите случаи отива повече на малките деца. Порасналите деца рядко имат мечти, защото често са имали разочарования. Животът е цар в умението си да ни подлага на изпитания. В един прекрасен миг осъзнаваме, че се събуждаме с "пачи крак" около очите и че рапът вече ни дразни. Животът ни прецаква елегантно, без да можем да му противоречим.

Ако има настояща любов, тя е завинаги. Миналите любови са изгорелите мостове, по които повече не можем да минем, а предстоящите (като всяко друго нещо) са бъдещо несигурно събитие. Настоящата любов към себе си е начин да се справим с любовта към другия.

Избирам си ризата за днес.

Чувстваме се добре в умерения безпорядък, който сами сме си създали. Че все пак нещо се случва, личи по разхвърляните ни обувки и по безкрайните кутийки с грим и пудра. Пием кафе и аз установявам, че все още не си сложила червило.

Порастването ни прави по-спокойни в бързането да излезем навън.

Продължаваме да обичаме прецизно, но ставаме все по-пристрастни към начините, по които го правим. Навиците се множат, ритуалите заемат все по-голямо място – особено вечер. Имаме общ гардероб, сякаш взаимно контролираме промените, които настъпват в лицата ни всеки ден.

Ризата е леко крещяща. Избирам синята.

Случва се да разменим по някоя реплика, но рядко си мълчим на общи теми. Настоящата любов между двама е мълчанието, свързано с приготвянето на нискокалорична закуска и в изцеждането на няколко портокала. Убиваме плодове в името на мълчанието, което продължава по друг начин да ни прави близки.

В никакъв случай не слагаме обувки на бос крак. Хората с по-дълго минало започват да носят чорапи.

Синята риза отива на очите ми. Червилото не отива на тежкия грим, но настоящата любов винаги би изтърпяла подобен компромис.

Навън е лято. Навън животът продължава да се движи със скоростта на светлината и ние се чувстваме добре. Отново четем повече книги и сега предпочитаме записите на Синатра и Бари Уайд. Гледаме се, убиваме портокал след портокал, а дневната ни е убежище за любовна отмора.

А представи си, ако тайно взимам със себе си тениска, която за всеки случай трябва да имам в чантата си. А представи си, ако ти махаш семплата шнола от косата си, след като излезеш навън и тръгнеш в обратната посока.

Представи си! Признай си, че харесваш да правиш така.

Защото аз често го правя. По някое време събличам ризата, слагам тениската и сред стотиците непознати хора в метрото през слушалките гърми музиката на Депеш Мод. Тогава за малко затварям очи и си припомням спуснатите ти коси. Споменът за тях ме избавя от неудобството да си имам въображение на тези години. Макар дълбоко в душата си аз все още да минавам за едно лудо, но добро хлапе.

Добави ни в предпочитани източници в Google