Ще говоря за този филм пристрастно. Няма друг начин. Не само защото познавам Майя и по-голямата част от екипа ѝ, не само защото тази история разказва и мен, не само защото филмът е честен, личен и правен с много любов, а и защото за пръв път, гледайки българско кино, ми се иска да го споделя с колкото се може повече хора. Най-вече тук. В нашето отечество. В страната на скептиците, на негативистите, на мрънкащите хора, на нагаждачите и предателите, на хората без надежда, но с претенции.

Правя го, защото и аз като Майя, вярвам, че всеки има своята Венеция, но за да стигне до нея, трябва да я изстрада.

И така, “Виктория” разказва историята на прехода (ако такъв въобще се е състоял) през историята на бебето на социалистическото десетилетие, родено на 9-ти септември 1980, което естествено се казва Виктория, има опак характер и си говори директно с Главния през личен телефон.

Желано от бащата, но нежелано от майката, детето пораства в един свят на възможно светло бъдеще, но се налага да живее в друг – на рухнали надежди, бедност и самота. Осуетената емиграция на майката превръща детето в жертва, а липсващата майчина любов то компенсира със свръхразглезеност от страна на висшите партийни кадри.

Филмът използва много документални кадри от манифестации, от срещи на другарите с пролетариата, от живота тогава, но в същото време естетизира именно всекидневното живеене, спомените ни, празниците ни. Пречупен през ироничното око на режисьорката, “Виктория” все пак е една много лична история, която макар базирана на истински случай, ще ви накара да се разпознаете, да се отстраните и да въздъхнете, да се посмеете, но и да поплачете.

Защото това е преди всичко филм за майчинството. За желаното и нежеланото, за потисканото, за напъпилото, зараждащо се, за изконното, за непреодолимото, незабравимото майчинство.

Неслучайно филмът изобилства от натурни сцени, свързани с възпроизводството – зачеване, вътреутробния живот на ембриона, раждане, кърмене, първи цикъл, и т.н. За някои прекалената натуралност на места може да дразни, а за други – напротив, ще въздейства още по-силно и дълбоко.

Филмът изобилства от метафори, като тази за млякото и кръвта. Именно затова цялата колоритност на филма е стилизирана и обобщена в червено-бялата гама.

Прекрасна работа на художника на филма Рин Ямамура, за която сме ви разказвали, и гениална операторска работа на Крум Родригес. Благодарение на тях двамата, сънищата на Виктория могат да засрамят дори Ларс Фон Трир. И като споменахме скандалния датчанин, нека кажем, че във “Виктория” има нещо от неговото меланхолично звучене.

Бебе без пъп - живот без център, това е Виктория. Съдбата си прави шеги и дава знаци. Ние само трябва да ги четем и разгадаваме една промисъл, по-голяма от партийно членство и чисто нов червен Москвич.

Репликите в целия филм могат да се съберат в една-две странички. Не е нужно да се говори, за да се каже много.

Майя и екипът ѝ са заложили на дълги кадри (шапки долу за Крум Родригес), невероятна визия, уникален монтаж (на неповторимия Александър Етимов) и прекрасна музика (Калоян Димитров).

От силните карти в тестето са и главните актьори – изключителна Ирмена Чичикова (майката), мекото излъчване и деликатност на Димо Димов (бащата), безмълвната сила на Марияна Крумова (бабата) и очарователните Дария и Калина Виткови (Виктория в различните ѝ възрасти).

Със сигурност и за съжаление, този изящен в детайлите си филм, извиращ буквално от сърцето на своите автори, ще бъде изцапан с всички мръсни спорове около прословутото гласуване за българския претендент за Оскар. Не ги четете! Просто гледайте филма! Вие сте умни и чувствителни и не се нуждаете от реклама и антиреклама.

А филмът е много по-голям от всички скандали, в които родната ни “постсоциалистическа” действителност може да го въвлече.

Предпремиерните прожекции на “Виктория” са от 19 до 25 септември в Дом на Киното.