Не знам дали това се отнася за всички, но поне за мен винаги е било по-лесно да изразявам палитрата от емоции, която нося в себе си, под завивките, отколкото извън. Прегръдките, целувките, извиращата нежност, изравняването на дишането с някой друг, викането и хилотенето, глезенето и динамиката на екстаза, малката смърт на оргазма и възкръсването с ново вдъхновение за живот и творчество  – всички тези разнообразни прояви на онова, което съдържа в себе си енергията на любовта, съумяват по естествен начин да ме свържат отново с естествения ми природен ритъм и истинската ми същност.

Всичко това обаче бързичко може да придобие и обратен знак, ако пренесем под завивките, онова което преживяваме извън тях.

Извън завивките обикновено имаме някакви планове, намерения, очаквания, някаква работа, която трябва да се свърши, баница да се омеси, натрупано пране, билети за театър, за които сме забравили, неочаквани гости, пари, които трябва да се изкарат, вземат, намерят. Отговорности, които сменят приоритетите си както си искат. Деца, за които не просто трябва да се погрижим, а да го направим в добро и любящо настроение. Информация, която  допълнително събужда размисли, страсти и тревоги.

Ежедневното обещание, че от днес ще тичаме в парка, ще ходим на йога, на бокс, на плуване, ще си правим гимнастиката или медитациите... и тези неща висят в торбата с ангажиментите и човек се подвежда да не му е добре.

Да се свършат всички тези неща накуп е абсолютно безумие, но докато е под наркотичното им влияние, човек много, много не се замисля. А типичните характеристики на абстиненцията включват "светата троица" на негативизма и ранимостта – страх, срам, вина.  Под тяхното влияние колко му е човек да изпадне в невротизъм и да се спъне в някоя своя кисела реакция  - да се нацупи, да избухне, да да се разплаче, да забрави, че само в спокойно състояние може да бъде обичащ.

Да скочим под завивките с очакването там нещата да се оправят по някакъв магичен начин, не е уместно. Защото ще проектираме веднага цялата си уязвимост или агресия. Сексуалната енергия е материализираща и много лесно ще "закотвя" в подсъзнанието раните на егото. И после, ходи вади оцета от супата...

В такива случаи най-често се появява и прословутото нацупено "Нищо" в отговор на въпроса "Какво ти е?". То съдържа такъв вулкан от стаени недоразумения, че обиграните майстори на отношенията си знаят - по-добре да не поднасят кибритена клечка натам, а да се правят на "тра-ла-ла".

Има много хора, които реагират точно по обратния начин – засипват партньора си с  думи, страсти и драми. Аз съм от любителите на подхода "тра-ла-ла" и от двете страни на барикадата: когато аз съм си влязла във филм, и когато някой ми пусне прожекция на неговия сценарий. Несъмнено, винаги е много важно да знаеш къде си ти в пространството на другия, както и да знаеш с кого си имаш работа, но уважавам мълчаливата приемаща реакция поне по три причини.

Първо, защото личния свят на всеки е толкова свещено нещо, че никога не можеш да мериш чуждите реакции със собствения си аршин, второ – защото е почти невъзможно да убедиш с думи някой, че твоята истина е по-валидна от неговата, можеш да направиш нещо по въпроса единствено с любящи действия. И ако спазиш първо и второ, има шанс да се появи и трето - на човека да му мине. Да се успокои, че е приеман такъв какъвто е, и постепенно да разтовари багажа си с притеснения.

Не знам кое е по-добре – да изтласкваш всяко нещо, което ти е породило дискомфорт или да го затаиш, да го огледаш от няколко страни, да видиш смешното и милото в реакцията си, както и в ситуацията, която те подтиска. Или пък да осъзаеш, че е навик, който вече хич не ти е нужен и да го пуснеш да си тръгне от емоционалния ти свят. На всеки си му е добре с неговия си натюрел, предполагам. 

Но тъй като съм си извоювала правото да бъда  медиатор на начина, по който усещам, че стоят нещата и този път ще споделя онова, което виждам от моята наблюдателница на света на взаимоотношенията.

Всичко което изброих, а и куп неща, за които не се сетих, уязвяват егото, което се храни от страха. То е 100% непсихично и всеки път, когато имаме преживявания, свързани с него, сме като отворена рана. И се държим с другите, така че да избегнем наливането на сол в нея. В това състояние не чуваме интуицията си и бъркаме "сърце" и "подсъзнание". Да общуваме в това състояние с любимия си човек, с приятелите си, с децата... означава да ги въвлечем в собствената си неувереност.

Все едно е да нокаутираш някого съзнателно и когато си му нанесъл удар, да искаш да те вдигне на ръце. И Супермен не би се справил. Затова и споменах, че уважавам подхода на разсейването, когато облаците се сгъстят и налягането в отношенията падне. Това е в природата на нещата и на хормоните, които регулират страстите ни. Винаги може да го приемем като мило напомняне да си вземем чадъра, защото е много вероятно да вали. Колко да вали..., все ще превали – как иначе  емоциите ще се пречистят, за да се появи дъгата? 

Сега му е моментът да си пуснете Over the rainbow на Джуди Гарланд или да си припомните онази сцена от "Ледена епоха 4", в която ленивецът Сид откри, че над буреносния облак "верно имало дъгa". Верно има.