''Визията ще се проясни, когато се вгледаш в сърцето. Който гледа навън - сънува. Който гледа навътре, се пробужда" - Карл Густав Юнг

‎Появи се във ''Фейсбук'' една статия за явлението, наречено lookism - което означавало в общи линии, че привлекателните хора заемат по-високоплатени длъжности, по-лесно намират половинка и дори вземат банков кредит без усилия.

Набързо е направен и изводът, че съществува нов вид расизъм - красиви срещу грозни и разбира се, американците като един винаги практичен народ веднага са се възползвали от новото понятие, за да започнат любимите си дела и съдебни процеси за дискриминация над грозните.

Удивителното е, че абсолютно всеки се хвана за думите "красиви и грозни" и само единици отчетоха, че пише "привлекателни" хора, и при това положение не може да се говори за дискриминация, най-малкото защото няма установени критерии за привлекателност.

На този коментар на моя близка не бе обърнато особено внимание. Темите се увиваха и около дискриминацията по възраст и за това, че "дефиницията за красота и привлекателност е марка дрехи, количество силикон и тон грим, а за вътрешната хубост всеки остава сляп".

На мен пък ми се струва, че ние сме тези, които крием вътрешната си красота под марка дрехи, силикон, грим и смартфон. Затова и отражението е такова.

Няма как да бъде друго. И най-вече крием обичта си, способността да обичаме спонтанно именно "красотата", защото тя е, която разтваря сетивата ни за любовта - онази дето не съди, не търси своето, а просто се очарова от експлозията на емоции, които я заливат.

Затова и става такова изкривяване. Винаги и при всяко положение ще обичаме красивото, но когато изгубим сетивата си за него в чистия им вид и в отношението към себе си, не от глупост, а съвсем инстинктивно търсим неговия изкуствен заместител.