Ако искаш да се махнеш от всичко и всички, върни се към себе си. Направи си един чай, запали си цигара и си задавай въпроси.

Когато си задаваме отговори, нещата си остават такива, каквито са.

Суматохата на големия град ни изгубва сред лица на хора, които никога няма да познаваме. Блъска ни в трамваи, автомобили и шума на клаксони. Тези градски звуци заглушават собствените ни гласове, възторзи и писъци.

Пролетната умора е извинение за невъзможността да се отървем от глупавата зависимост на разбити улици и тротоари. Лутаме се по паветата на собствените си страхове. Блъскаме се един в друг.

Не че е нужно да упражняваме контрол върху живота. Той е този, който ни владее и управлява. Но в илюзиите има нещо толкова красиво и прозаично, че понякога стига да затворим очи. Навиците са ни превзели. И те, точно като дрехите, омръзват бързо.

Може би на друго място няма да бъде различно. Може би промяната в прическата няма да ни накара да се почувстваме по-живи. Но си струва да опитаме това бягство, което за малко ще ни върне към самите нас. Вероятно котките имат девет живота, защото са твърде любопитни. Не искам да съм котка. И един живот ми стига, ако мога да се разпознавам сред тълпата навън.

Не вярвам в пролетната умора. Вярвам на априлският пролетен дъжд, който ще измие мръсното от сивите ни улици.

Отговорите ги знам, сега остава да намеря въпросите.

Пишете на Катето Евро на edna@netinfo.bg.

Добави ни в предпочитани източници в Google