Сега ще ви кажа: Всичко е наред!

Преди седмица направих своята част от обиколката на Пазарджишка област с нашата, писателска инициатива, която провеждаме заедно с издателството, което издава книгите ми. Пътуващите писатели.

Така се казва нашата инициатива. Няма да спра да говоря за нея. Смятам я за изключително важна. Писатели, най-четените в България писатели, обикалят големи градове, малки градове и села. И говорят с всякакви хора – стари, млади, умни и глупави!

Политическата коректност позволява ли все още да се казва, че има глупави хора? М? (помислете за тая ми ти политическа коректност и за брат ѝ - мръсното лицемерие) А позволява ли политическата коректност да се казва, че има умни хора?

Не е ли еднакво политически некоректно, както да открояваме едни хора от сивата маса като глупави, така и да отличаваме други от сивата, аморфна маса – като умни?

Така де.

Първата ми среща беше тъжна. Децата в малкото градче П. ме бяха разтревожили. Много мълчаха. Ударих се в мълчанието им като в стена. Мека стена – нищо особено. Но меката стена е най-травмираща. Мълчат си децата, а аз още съм като болен от удара с тяхното отчуждено мълчание.

Написах и разказ за тая си среща. Хиляди хора се възмутиха от този мой разказ. Обвиняваха ме – из гробищните алеи на социалните мрежи (и капани) – обвиняваха ме, че не съм бил мил с децата, че не съм ги приласкал към изкуството, а съм се държал надменно и съм ги отблъснал.

Пробвах да се оправдая, като казах на обвинителите си, че именно това съм се опитал да направя – да ги прилаская. Но децата изпитваха силно недоверие към мен. Или може би бяха просто уплашени? Не мога да преценя. Но от какво пък ще бъдат чак толкова уплашени едни български деца? Къде е границата на оправдаването на детското поведение? Тоест – докога оправдаваме постъпките на едни деца с това, че са деца? До какъв предел; и има ли предел? Ако едно дете извърши някакво ужасно безобразие…

Хм, преди седмица – малко след моето турне – малката ми племенница се закачаше с миличката ми жена Ив. Нещо се подръпваха. И изведнъж малката ми племенница се отметна назад, увисна на косата на жена ми. А миг след това изръмжа, после и запищя. Но така грубо и жестоко, че се уплаших. Жена ми гледаше притеснено, беше се зачервила. Племенницата ми ревеше с цяло гърло. Разделиха се и ние си тръгнахме смутени. После разпитах Ив: Какво се случи?

И тя ми обясни, че малката ни племенница започнала да я скубе ужасно силно. Децата могат да бъдат много жестоки – знаете това. Защото още не са получили юздите на човешкото, за да укротят с тях присъщата ни животинска жестокост. И когато Ив усетила, че детето я скубе прекалено немилостиво, тя я ощипала. За да я укроти малко. А племенницата ни ревнала. Засмях се. Но после дълго се чудих – кой ли е прав?

И все пак дали децата трябва само да бъдат прикотквани, галени и подмамвани с наслади – и никога порицавани и наказвани? Не прилича ли това на ужасното, мазно и подло-консуматорско: Клиентът е винаги прав?

Може би консуматорското общество има такова отношение към децата, защото те са най-лесните за съблазняване клиенти?

Да помислим…

Така си мислех…

Мислех за децата в градчето П. Мислех си и за това: Писателят идващ от някъде си ли е този, който трябва да спаси положението? Да спаси загубения или никога несъздаден интерес към културата?

Децата да са си диви и нищо да не ги интересува - извън периметъра на чалгата и Фейсбук закачките им  - и тогава да се появява писателят и да ги подмамва с магичен жест и вълшебна пръчка – към вълшебното творчество? Да ги изкушава за каузата на културата с магичния замах на рекламно лице?

Мислех си след тая среща – не е ли редно, когато някой отива с най-чисто и добро намерение да сее  - полето да е оплевено, разорано и обработено с брана - преди него?

После поспрях да мисля за това. За да мога да продължа напред. Намеренията ми са добри, както и тия на другите пътуващи писатели! Ние пътуваме, ние се срещаме, ние не спим от умора и вълнение. И ако някой ни мрази и злобно лае по нас – да направи нещо подобно, пък след това и лаят му ще приемем.

И си казах: Все пак всичко е наред! Защото…

Защото след децата в градчето П., които просто най-вероятно бяха уморени и не бяха осведомени каква ще е тая среща (а най-вероятно и какво е това български писател) аз имах още осем срещи! Осем, Бога ми.

В същия ден - още една - със стари хора в Дом за стари хора във Величково. Село, кръстено на човек, обичащ неща, каквито и аз - рисуването и писането - Константин Величков. Приятно ми е да си спомня, че той е може би единственият български политик, който вместо да приеме министърски пост, отива да учи. И учи - живопис във Флоренция. А селото кръстено на него е хубаво. А домът - великолепен.

Странна дума за старчески дом - нали така? Но домът наистина е великолепен.

Толкова чисто място отдавна не бях виждал. Мили, чисти старчета. Електронни масажори. Тоалетни, по-чисти от тези в най-скъпите хотели - а това е важно, да го вземат дяволите, много важно - цивилизацията си личи по клозетите!

Стая за срещи. Електронни бягащи пътечки. Чичо рехабилитатор - чевръст и активен - както се полага. Сладкиши, подготвени от домакините. Бабите цъкат с езици - те няма как да не се оплачат от нещо. Но аз им казвам: Какво бе, я моля ви се! Та това място е чудесно! А те - пенсиите са малки. И аз викам - така е. Но все пак - мястото ви е хубаво. Много хубаво.

Хладна чистота, насред припека вън; но не такава - детскоградинска и неуютна - като в социализма, а почти луксозна. Бабите и дядовците кимат: Хубаво е тук, но все пак пенсиите...

Аз се усмихвам и махвам с ръка. Преди беше детска градина - викат те - пълна с деца - сега е дом за стари хора - пълно със старци.

Е - прави сте! Но това не е ли - викам им аз - защото младите хора искат най-хубав живот за децата си? А не могат да им го осигурят - такъв, какъвто си го представят? Преди просто са имали деца. Хората не са се бояли. Пък може и да са се бояли. Но бедни - богати - все са имали дечурлига. По три, по пет, по осем.

Мисля си - викам им аз - че това е било заради доверието на хората в Господ. Тогава е било така - раждаш деца и се доверяваш на Господ, че всичко ще е наред. Ще умре едно, ще умрат две - но другите ще останат. Дори и всичките да умрат - ти не губиш доверието си в Господ. Така са мислели хората едно време.

А сега нямат доверие на Господ - не се осланят на неговата мъдрост, за това как трябва да протече един човешки живот. Хората искат сами да управляват живота си. И да го направят такъв, какъвто някой им е казал, че е хубаво да бъде един живот. А на новия Господ, тоя съмнителен и омразен бог - държавата - никой не смее да се довери.

И младите, искащи да отгледат децата си в добри условия, не се осмеляват да ги раждат. Никой не дава добри условия. И ето затова - сега има старчески домове, а не детски градини.

За детските градини се иска смелост. Хвърляне право във водовъртежа на живота е раждането на деца. И то не хвърляш себе си - ами друго живо същество.

Богомилите са смятали за най-голям грях зачеването на дете. Защото оплиташ в мръсната, страдаща и грешна плът още една невинна и съвършена душа. Кой знае - ние, сегашните, може би сме някакъв далечен отзвук на богомилите?

И така...

Със старците си побъбрихме, поубеждавахме се колко е важно да си смел и да не се отказваш. И се разделихме с добро.

А след това имах срещи с библиотекари в библиотеката в Пазарджик - и там имаше умни лица; и накрая ми казаха - моля ви, ние сме потиснати, уплашени сме малко, пък не и малко - окуражавайте ни! А аз им казах - стига окуражаване! На болния не се казва - ти си добре, нищо ти няма. Казва му се - стягай се, чака те здрава борба! Ще пукнеш, ако не се стегнаш, ако не вдигнеш всичките си сили - мъртъв си! Галеният не се справя, ританият и битият се справя! Той изръмжава, изправя се и изкарва всичките си сили навън - из уж слабото си телце! И библиотекарите се усмихнаха! Добра дума ни трябва - казаха те. И аз им казах: Продължаваме напред! - Това е добрата дума. Борете се и никакво униние - това е добрата дума. Ще се мре! - това е добрата дума.

Всички ще умрем, обаче сега - наздраве! - това е добрата дума. Каза я Рангел Вълчанов.

Ще се мре, но ние въпреки това няма да отпускаме ръце и няма да се отдаваме на униние и на душевна мизерия, защото знаем добре - и за капка щастие трябва поне тон смелост! И никой няма никога да види и сянка от щастие, ако не е смел до небето! Това е добрата дума!

А сега - бягайте към книгите и ловете хора. Души, вие сте ловци на души. Хайде. И така мина и тая среща.

А след това имах среща с бохемите, с гражданите, с милите лелички от Попинци, които казаха, че мъжете са на работа и затова не са на срещата и аз казах: Слава Богу, защото без работа не си е работа - и те се засмяха.

И след това имах срещи с още и още хора.

Казвам ви - девет срещи за три дни. С български хора.

О, трудно беше, хубаво беше.

Доста мисъл ще ми трябва, за да смеля преживяното.

Така започна Пътуващите писатели! 

Продължаваме напред! Само смелите имат право на щастие.

Пишете на Калин Терзийски на edna@netinfo.bg.