От малки знаем, че в приказките черната магьосница е олицетворение за злото, което разрушава щастието и безмилостно разделя добрите герои.
Поетесата Камелия Кондова представя един разказ за любовта – открадната, отнета или завоювана, от която научаваме гледната точка и на царкинята, и на вещицата.
Камелия Кондова е родена в Добрич през 1969 г. Автор е на стихосбирките „Повод за живот“, „Не и милост“, „Как се обича художник“, „Тепърва ще се уча на живот“, „Неделята, която беше понеделник“.
А ето и двете ѝ красиви стихотворения, които ще ви накарат да се замислите колко лесно грешницата се превръща в жертва и обратното, когато става въпрос за опасната игра на любовта.
***
Монолог на спящата царкиня
Вече сто години те сънувам.
От кошмарите съм побеляла.
Вещицата хищно те целува.
Сякаш, че не спя, а съм умряла.
Ти — до нея — силен, ненаситен.
Седмото небе ти е подвластно.
Щеше да е страшно за очите
всичко туй — ако не бе прекрасно.
Гледах ви и знаех, че не мога
да достигна женския й блясък.
Прекалено плашена със Бога —
значи — зле възпитана във ласки.
И какво, че после ще те имам.
(Знаех, че накрая ще те пусне.)
Ще бълнуваш лятното ѝ име.
В зимната постеля ще е пусто...
Мислих си го (и защо да крия) —
съмне ли — да ви направя луди.
Достраша ме да не ви убия.
И поисках да не се събудя.
***
Монолог на вещицата
Вечерта въобще не беше синя.
Нямаше цветя и пеперуди.
Аз замествах спящата царкиня
до деня, във който се събуди.
Принцът беше жаден да обича,
а пък тя — безпаметно заспала.
Тъй че се престорих на момиче.
Лесно е — с една магия бяла.
Черните магии ги забравих,
във мига, когато ме погледна.
Знаех — сто години ми остават.
Знаех, че ще бъда предпоследна.
Изведнъж ще ме разлюби, знаех.
И не бих могла да го опазя.
Можех да го удуша накрая,
но ми свърши всичката омраза.
Укротих се. Е, така да бъде!
Да отива и да я целува.
А сега принцесата ме съди,
че мъжът ѝ нощем ме сънувал...
Добави ни в предпочитани източници в Google
