Днешното ни поетично вдъхновение е за нещо, в което всички сме виновни - бързаме, все бързаме...

И чак накрая разбираме, че от това бързане, полза няма...

****

Вече не ми се бърза за никъде.
Бързах достатъчно. Да се родя, да обичам…
И пропуснах толкова много мигове –
ей така – в непрекъснато тичане…

И прескочих толкова много вечности.
… Почти безкрайни са били, вероятно.
Цялата ми необятна човечност –
сега си я искам обратно.

Вече не ми се бърза за никъде.
Бавно пристъпвам. Оглеждам се.
Толкова много забързаност… Стига ми.
Слизам на гара ,,Надежда”…

За какво беше цялото тичане?
Никой не може да хване времето…
Време има за всичко. И за обичане.
Всъщност, най-вече за него…

Мира Дойчинова - irini