Тишината, която казва всичко

Тишината, която казва всичко
Снимка: Thinkstock

Добромир Банев

Има една много хубава книга на Макс Фриш. Тя е от онези повести, които човек запомня завинаги и подарява за спомен на своите най-близки приятели. Казва се „Човекът се появява през холоцена” и разказва за мъж в преклонна възраст, който се опитва да възстанови спомени, факти и места, на които се е чувствал щастлив. През цялото време за фон вали тихо и напоително – дъжд, който може би ще сложи край на света.

Няма нищо вечно.

Често любовта и приятелството имат срок на годност.

Скоро срещнах приятел, който от няколко години живее в Испания. Сега той пребивава в страна, където хората умеят да живеят ден за ден и не отдават толкова голямо значение на проблемите. Или поне така изглежда. Не че там няма криза, просто манталитетът е друг. Моят стар приятел е прихванал привидната освободеност на испанците, но балканското отвътре не спира да чопли, не спира да го държи нащрек.

Промяната е измамна. Веднага си личи, че интересът към материалното е надделял. Духовното е оставил тук, преди да се качи на самолета на Терминал 2. Вероятно това е единственият начин да съхраниш нещо от себе си в чужда страна, където не познаваш никого и където трябва да започнеш да живееш отначало. Казвам „вероятно”, тъй като осъзнавам, че подобна нагласа не е правило, а един от възможните начини да оцелееш. Това „вероятно” важи и за родната географска ширина.

Понякога нашият избор наистина е от значение.

Разговорът се върти около начина, по който испанците се забавляват. Напомнят се факти за коридата, сангрията и сиестата в голямата жега. Чак виждам захласнатите в смях мургави момичета и смуглите момчета, които са яхнали скъпи мотори – сякаш ще надбягат времето в търсене на голямата любов, ако в портфейла си имат достатъчно много банкноти или кредитни карти.

Да, навън българите трябва да работят. Да, парите на българите никога не са достатъчно, за да си позволят лесна любов и бърз мотор, но някак по-добре свързват двата края. Поне така казват. Поне така изглежда.

Изборът да си създадеш нови спомени на ново място с нови хора не е лесен и определено не е доходен. Приятелства, които приключват с две споделени бири. Легло в тясна квартира, на което се просваш капнал от умора, но с надежда че утрешният ден ще ти донесе по-хубава вест.

Говорим и аз разбирам колко друг е станал този човек. Онова, което съм познавал в него, е повод да започна да си припомням неща по време на дъжд. Холоценът е все така притеснителен.

Хората не остават същите. С всеки ден те променят отражението си и за това огледалата нямат никаква вина.

Говорим, но всичко се свежда до размяна на мисли – низ от думи, които не спираме да бълваме един срещу друг от страх, че ако спрем да говорим, тишината ще взриви целия покой на рутинното ни битие.

Тишината без дъжд е убийствена.

Изпиваме една бутилка червено вино и на раздяла се потупваме по рамото в прегръдка, която вече няма какво да обещава. Животът е такъв. Нещата се случват както трябва и никой не ни пита. Разделяме се с ясното съзнание, че единият гони нискотарифен самолет на Терминал 2, а другият се оставя на бавното февруарско очакване на трамвай 7. Две посоки, които нямат пресечна точка. Две посоки, които вече съществуват успоредно във време-пространството.

Може би скоро ще завали безкрайният дъжд и аз ще бъда принуден да си припомням дати, места, събития и хора. Като героя на Макс Фриш. Защото не е необходимо да бъде скучно като в Швейцария, защото дори не е задължително да бъде скучно, за да си спомниш някого с хубаво и да се усмихнеш, докато навън не спира да вали…

Хороскоп за деня

Магическата топка
Попитай Магическата топка
Каква си според асцендента си
Каква си според асцедента си
Виж Съновника на Edna
Съновник
Виж Тайна на деня
Тайна на деня
Изтегли Късмет на деня
Късмет на деня
Изтегли Карта Таро на деня
Карта Таро на деня

Авторите

Оферти