Зарина Главева
Съвременната жена има много роли: съпруга, работещ човек, красивото лице на човечеството, суровата страна на човека, майка, артист, любящо рамо и още хиляди, които едва ли можем да поберем тук. Същото се отнася и за жената, с която имаме удоволствието да ви срещнем днес. Теодора Славова е едновременно работеща дама и душа, която намира крилете си в изкуството.
Тя е специалист в своят бранш, но това, което я изпълва е да твори и нейното творчество трудно можем да сложим в рамки. Теодора споделя своите магични бели стихове в блога си и преди две години нейният първороден (както тя го нарича) роман „София – London – София“ вижда бял свят за първи път.
В пътуването към себе си, тя създава и романа „42 дни“, който определя като „съвременно фентъзи, приказка за пораснали, която размива границите между реалността и магията, между божественото, човешкото и животинското.“ Ние също го преживяхме като съвременна приказка, която ни прекара през тънкото, дебелото, светлото и тъмното на загадъчния остров, където се случва неочакваното.
Повече за летенето, вдъхновението и раждането на „42 дни“, Теодора разказва пред Edna.
За какво трябва да е подготвен читателят преди да отгърне корицата на „42 дни“?
„42 дни“ е роман, който попада в категорията фентъзи, но не е класическо фентъзи. В книгата липсват типичните фентъзи образи като магьосници, вампири и т.н. Сюжетът е на ръба на реалността или малко отвъд реалността, но по деликатен начин. Бих определила романа като психологическо драма-фентъзи, в което се срещат няколко жени, една богиня и един бог, но и едните, и другите носят мрака на своите сенки и се губят, подведени от собствените си убеждения и закоравели разбирания.
Засягате много социално значима и тежка тема в самото начало (самоубийството). Защо решихте всичко да започне с нея?
Самоубийството е доброволен отказ от живота. Тоест сам по себе си животът не може да те изкуши с нищо, което да осмисли съществуването ти, да ти даде радост, любопитство, копнеж и някакви стимули да живееш. Ужасяващо е, като си помислиш, но е реалност. Никой не е застрахован. Много хора пропадат в такива бездни – хора, за които не се говори много, а и те спират да говорят със себе си и да търсят помощ. Трябваше да вкарам главната героиня Кристел в тази безвкусна бяла каша на депресията, за да я пробудя, да я раздвижа и да я накарам да предприеме това необмислено пътуване. Малко неща биха накарали жена на средна възраст и с установени навици да скочи така смело в неизвестното. Отчаянието е едно от тях.
Коя митология вдъхновява мистичните същества, които присъстват във Вашата съвременна приказка?
В книгата е преплетен фолклор и символи на много държави. Свръхестествените качини идват от Мексико и индианските легенди. Жизнената енергията (кундалини) понякога се изобразява като змия. Животните, които посещават героините в романа, също са от индианската митология и са наричани „животни на личната сила“. Името на острова Кинсиниера идва от празника Quinceanera, който се чества в Латинска Америка и отбелязва 15-тата годишнина на младите момичета – прехода от детството към зрелостта.
Какво Ви изненада в процеса ви на изграждане на вселената на романа Ви?
Изненада ме краят. Книгата трябваше да е по-къса, действието да се развива основно на острова, но не устоях. Разказваше ми се още. Изненада ме и появата на Ян като герой. Той не беше планиран и „подслади“ сюжета, но може би и аз в онзи момент имах нужда да си подсладя живота.
По какво се различава пътуването в „42 дни“ от пътешествието в дебютния Ви роман „София - London – София“?
Книгите са много различни и като сюжети, и като изказ, и като тематика, и като начин на конструиране на текста. „София-London-София“ е написана в сегашно време през очите на 24-годишно момиче. Ритъмът ѝ е младежки, бунтовен, нетърпелив. „42 дни“ е приказка за пораснали – тя е по-визуална и по-напевна, поне така ми се струва. Между романите има и една осезаема прилика – срещат се персонажи от различни националности. До голяма степен това е отражение на моето лично усещане, че съм част (но не изолирана) от един луд, но интересен и пъстър свят, в който едно нещо провокира, но и разгръща друго нещо.
Докато потъвахме в магията на романа („42 дни“), усещахме много силно телата на героите: движенията им, характера, удоволствието и болката. Какво Ви помага установите тази връзка между усещанията на героите и на читателите?
Самата аз съм чувствителна, сетивата ми са будни и активни, улавят дребни детайли - движения, миризми, шумове, неизказани с думи чувства. Понякога физически съпреживявам чужди емоции. Наричат такива като мен емпати, но това далеч не е толкова вълнуващо, колкото звучи. Болезнено и изнервящо е особено във времена, в които преобладава страхът, несигурността и все състояния в ниската тоналност. Освен това лесно влизам в роли – мога да пиша от името на дете, на старица, на животно... Обичам това си умение, а е и безценно, когато си автор.
Виждаме още една основна тема: женската солидарност и не само в думите, но и действията на персонажите. Какво Ви накара да я заложите като силен мотив?
Аз съм „възпитавана“ от творчеството на Пи Джей Харви, Тори Еймъс, Кейт Буш, Ерика Джонг… Младежките ми години минаха в ехото от женския бунт на втората вълна на феминизма. Разбира се, че съм солидарна с жените по света - с онези жени, които умеят да се самоотстояват, които са достатъчно смели да бъдат себе си и да останат верни на инстинктите си, с тези които не се срамуват от белезите и несъвършенствата си, които смеят да грешат и да признават грешките си, виждат извън стереотипите и чуват послания, различни от масовите лозунги. Солидарна съм с борбите и търсенията им.
Ако можехте да се срещнете на живо с един от героите (човек или не), кой бихте избрали и защо?
Познавам добре героите в „42 дни“. В основата на образите на почти всеки един от тях стоят реални хора - жени и мъже, които са минали или още присъстват в живота ми. Бих искала да срещна Мария. Нея познавам най-малко.
Какво според Вас направи трансформацията на Кристел възможна?
Кристел се променя, когато приема болката. Болката има различни лица, но винаги е симптом на проблем. Приемането на страданието, като част от живеенето, позволява на Кристел да види собствения си проблем и да застане очи в очи с истинското си наранено аз. После става по-лесно. И спира да боли толкова.
Къде и под каква форма най-често виждате вълчицата у съвременната жена? Как бихте ни съветвали да я намерим у себе си?
Не виждам вълчица у всяка жена. Между нас се спотайват и разкошни лисици, впечатляващи лъвици, тигрици, таралежи, лебеди, делфини, сърни, пауни…Няма добра или лоша индивидуалност, нито силна или слаба. Хората сме тези, които обичаме да категоризираме всичко, защото така ни е по-лесно да сортираме хаоса в главите си. Ако имате крила, възползвайте се. Ако нямате, използвайте на лапите, опашките, ноктите, бодлите, перките, хрилете си. Всеки ден бъдете най-жизнената версия на себе си. Усещането е същото като при летенето.
