Животът никога не си отива. За нас той препуска като леден вятър над море през зимата, сякаш бърза към екзотичен остров, за който винаги сме мечтали.
Понякога ни се струва, че и ние летим с него, яхнали крилете на желанието, докато някоя сутрин не отворим очи за отражението в огледалото. Лицето е по-друго, движенията са станали по-мудни, бели косъмчета стърчат непокорно в косите ни.
Чувстваме се като крадци на чужди спомени, защото нашите собствени до един са тук, на брега на зимното море, което не признава други вълнения.
Всяко нещо има своите две страни. Омраза и любов. Радост и тъга. Възторг и отчаяние. На нас се пада тежката отговорност да правим избори. От тях зависи кое ще надделее.
Омразата лесно заслепява, както и самата любов. По това си приличат с коледните лампички, които премигват като малки семафори за невидими влакове.
Нагласата ни към живота определя самото ни съществуване. Колко добри или лоши можем да бъдем, зависи единствено от нас.
Понякога си представям как би изглеждал пустият зимен плаж, ако можеше целият да блесне в еуфорията на коледните светлини. Виждам как вятърът поклаща пъстрата украса, а фарът в далечината присветва в ритъм на детска празнична песен. Лесно е, достатъчно е само да затворя очи.
Морето през зимата е нашето неоправдано недоволство, че сме закотвени в пристанището на град, който изглежда твърде весел за отражения. А не трябва да бъде така. Защото въображението винаги се притичва на помощ. Без въображението всички сме изгубени. Затворим ли очи за секунда, ние притежаваме света.
Празниците са хубаво нещо. Те ни напомнят колко уникален е животът. Създали сме ги, за да отбелязваме именно неговата вечност и благоволението да бъдем част от нея. Затова често правим сравнения с морето и с вятъра. Тях винаги ще ги има.
Сега, когато се разхождам по украсените софийски улици, аз виждам много хора със затворени очи. Те се усмихват, пият греяно вино на някой базар и си разменят весели думи.
Родители купуват на децата си бисквити и близалки, а коледните лампички не спират да мигат закачливо. Възрастни жени продават цветя, млади мъже ги подаряват на жените, които обичат.
Сега е време, в което отраженията остават заключени в собствените си огледала. Любовта е взела връх, радостта ликува, възторгът е повсеместен.
Дори боговете са непредсказуеми в своето веселие.
Няма нищо по-прекрасно от града, в който сме пуснали котва. Няма нищо по-романтично от зимно море, ако има с кого да споделиш брега. Вятърът е символ на бързината, с която животът ни променя, докато гони въображаеми острови някъде по далечните тропици.
Ние всички зависим един от друг, от приливите и отливите, и от поривите на ветровете.
Огледайте се. Вижте колко чуден е светът. Лесно е, просто затворете очи за миг.
Прочетете още от Добромир Банев в Edna.bg:
Здравословният егоизъм да обичаш
Има съдба, която ни направлява. Има бъдеще, което ни очаква...
Tя му написа номера си върху салфетка
