Велина Томова
Виждаме се само на рождените дни на децата ни. Нямаме време за повече. От време на време си изпращаме картинки на коктейли във Фейсбук, защото, познахте, нямаме време за повече.
„Как сте, момичета“, питам ги, докато раздаваме сокчета и отваряме солети.
„Опитвам се да съм идеална майка, идеален служител, идеална съпруга и идеална жена“, отговаря ми едната, а аз само тъжно се усмихвам.
Защото и аз живея така – в непрестанно състезание със собствените си ужасно високи изисквания.
Не знам кога станах такъв перфекционист. Кога реших, че мога и трябва да направя всичко „идеално“. Кой ме излъга така?
Няма жена, която да прави всичко, което се очаква от нея. Не може да приготвиш децата, да сготвиш, да изчистиш, да обърнеш внимание на себе си, да не забравяш да си оскубеш веждите, да работиш така, че и мъжете да ти завиждат, в края на деня да останеш достатъчно свежа, за да пееш песента за патенцето, а когато малките заспят, на мъжа да му спретнеш секс-шоу пет звезди.
Защото и той иска, и той имал нужди.
Никоя от нас не може да се справи с всичко това. Или дори да може, то няма да е задълго. Защото само след два месеца „идеалност“, се превръщаме в болни, хремави и безсилни същества, които не могат да станат от леглото.
Или се разболяваме от туберкулоза на 28, получаваме рак или изпадаме в депресия.
Това е цената на високо сложената летва. Защо, как, кой и кога ни излъга, че можем и трябва да правим всичко?
Не може ли просто да махнем очакванията и да заживеем в мир и хармония първо със себе си и после със света?
Много жени ще си върнат усмивките, ако започнем по-често да сме искрени една с друга, ако признаем, че домовете ни не блестят от чистота, че поръчваме пица или мажем филии с пастет за вечеря, че понякога заспиваме с дрехите, че не ходим на фитнес, че…ако признаем, че сме хора и спрем да се гледаме преценяващо една друга.
Време е да свалим летвата, животът не е състезание.
