Спрях да бъда повлекана вкъщи и животът ми тръгна нагоре
Снимка: Istock
В редакцията на Edna.bg преди време получихме много интересно писмо. Обикновено ни пишете с въпроси, които ви интересуват, търсите отговори или ни казвате, че сме направили печатна грешка в някоя статия.
Споделяте и много лични истории, мислите и мечтите си, старите си любови и новите емоции.
Но за първи път получаваме писмо, в което имаше нещо като ода за новия анцуг.
Ето го:
Здравейте!
Пише ви една бивша повлекана. Покрай семейството, децата и домакинската работа отавна бях спряла да се грижа за себе си. Познато, нали?
Уикендите и вечерите изкарвах с един стар анцуг, който е бил тъмносин през миналото десетилетие. Сега е…неопределен цвят. Още си личаха по него дупките от цигари от времето, когато пушех, а това беше през 2010.
Тениските, които навличах отгоре, бяха задължително широки, за да ми е удобно. Ходех като рекламно лице на всякакви марки – от бира до зърнени закуски. Появеше ли се у нас тениска с рекламен надпис, за мене беше.
В хладните месеци слагах отгоре една плетена жилетка с цип.
Снимка: Istock
Чудна хубавица, ама с големи кавички.
За лицето и прическата не искам да говорим. Я се среша, я не. Връзвах там една опашка и отивах в кухнята.
Разбира се, за работа се гласях. Слагах грим, имам хубави дрехи и често получавам комплименти в службата.
Но затворя ли вратата след себе си у дома, бях като актриса – свалях костюма и грима, навличах си удобните домашни дрехи и никой не можеше да познае, че нагласената мадама от преди малко и тази повлекана са един и същи човек.
Когато останах без работа обаче, си седях повлекана и през деня. Оправях сутрин децата, гладех на мъжа ми ризите и през целия ден си седях на дивана с анцугчето и тениските.
Вечер ги посрещах с чиста къща, домашно ядене и вид на изморена Пепеляшка.
Все по-рядко изобщо имах желание да си търся работа, все бях кисела и се чувствах неудовлетворена. Това ме караше да потъвам все по-дълбоко в дивана, да ставам все по-кисела и да се карам все по-често с мъжа ми.
Няма да изпадам в тъжни ракази, ясно ви стана.
Един ден се видях в огледалото, тъкмо бях вдигнала масата след закуска и къщата беше тиха.
Викам си „Ами как да ти се радва мъжа ти, като не приличаш на нищо“. Не че съм грозна, не че трябва да ме харесва само като съм хубава, очите ми бяха лоши. Изморени, нещастни, празни.
Стреснах се. Огледах къщата, бях я оправила почти несъзнателно, месеци наред го правех всеки ден. Погледнах себе си – доооста имаше какво да се прави. Косата ми рошава, очите ми неизмити, за анцуга вече ви разказах.
И се хванах в ръце. Хвърлих старите дрехи, направих си маска на лицето, отидох на фризьор да ми махне цъфтежи, изобщо – освежих се.
Вечерта пак бях с анцуг, като се прибраха от работа и училище, ама нов. Бяха ми го подарили за една Коледа (явно са искали да ми намекнат моите нещо), но все го пазех за „гости“.
Веднага забелязаха, че съм различна. На следващия ден – пак така. С новия анцуг, с тясна тениска, вместо онези развлечените, с нов розов суичър..уж същите дрехи, но се чувствах друга.
С новопоявила се енергия разгледах обявите за работа, пратих CV-та, обнадеждих се.
Все още не съм си намерила работа, от един анцуг няма да стане, но знам, че скоро ще се получи. Или пък ще досъбера смелост и ще започна свой бизнес.
Исках с всичко това да кажа, че и вкъщи трябва да сме хубави. Заради самите нас. А не навън – принцеси, вкъщи – повлекани. Че като спрем да излизаме навън, забравяме за себе си.
Снимка: Istock
