Нямам материални мечти – да притежавам нещо. Имам само такива, свързани с усещания.

Да видя, да преживея, да вдишам, да спра дъха си пред, да се озова сред...

Някои от мечтите ми са много малки и лесно постижими. Струват колкото едни картонени раирани сламки. Но настроението за лято, което излъчват – това не струва нищо, то е безценно.

Други са много големи и много важни. Изискват десетилетие осмисляне, вътрешно израстване и много шанс, за да се случат. Като тази да позная любовта на живота си. 

Трети са строго музикални и сбъдването им пряко зависи от желанието на някой да дойде на крака в София и да ми попее.

Нямам „най-голяма мечта“. Всяка е достатъчно голяма, защото ще се случи на мен. И в мига, в който се случи, ще е едничката важна, най-голямата, най-съкровената – защото се сбъдва.

За щастие, познавам вкуса на сбъднатата мечта. Винаги е сладко-горчив. Особено след онези, които имат точно начало и край. 

Като концерт на Бебел Жилберто в края на едно шеметно варненско лято. Като кратко пътуване в края на седмицата. 

Или като изгрева на слънцето на 1 юли, който чаках 20 години, а се превърна в спомен за 10 минути.

И, исках или не, трябваше да обърна гръб на вече отзвучалите ноти, на горските пътеки, на изгрялото слънце и да продължа напред – към следващата си мечта.

Защото мечтите работят така – сбъднеш ли една, трябва да си пожелаеш веднага нещо друго, за да има винаги към какво да се стремиш. 

Добави ни в предпочитани източници в Google