Росица Костадинова
По случай 1-ви юни ние, редакторите на Edna, решихме да споделим с вас нашите най-ярки детски спомени.
И да провокираме и вас да разровите в своето детство и да се усмихнете на някой прекрасен спомен.
Нека заедно да си припомним своите най-интересни случки от миналото .
В детската градина ненавиждах спането следобед.
Учителката ни слагаше по леглата, а аз само си стоях и никога не можех да заспя като другите деца в групата.
Когато бях на 6, много исках да рисувам и родителите ми ме записаха на курсове по изобразително изкуство, които бяха 2 пъти в седмицата - точно следобед!
Не можете да си представите с какъв трепет чаках сряда и петък, за да дойде баба ми в 12 на обяд, да ме вземе и заведе на урок.
Дори се присмивах на другите деца: "Вие сега отивате да спите, което е много гадно, а аз отивам да рисувам и да правя нещо, което безумно много обичам!".
Ех, бяха толкова хубави времена!
Сега рисуването ми е най-разтоварващото хоби, все още не мога да спя следобеден сън, но пък с удоволствие си поспивам до късно в почивните дни, такова блаженство е.
Аз съм на 11, сестра ми - на 7.
Печем семки в един горещ следобед, записваме се на касетофон как разказваме скечовете на Шкумбата и се заливаме от смях.
Разбъкрвам семките да не загорят, но от смях изтървавам ръкохватката и хващам врялата тава с голите си пръсти.
Хладнокръвно наливам купичка с оцет, потопям си пръстите и продължавам да се смея, болката ще дойде после.
Обръщам се, сестра ми плаче. "Какво става?", питам. "Плача, защото те боли".
И все сме си така с нея - смеем се до сълзи и плачем заради болките на другата.
Честит първи юни и прегърнете братята и сестрите си.
Детството ви е такова, каквото е, именно заради тях.
Лятото беше моят сезон.
Заради свободата и шоколадовите бонбони от кал, които печах на слънце. И после давах на баба да опита.
И сутрешната разходка с дядо до магазина за пресен топъл хляб. А по пътя за вкъщи той ми отчупваше залчета от меката част. А на баба казвахме, че сигурно някоя малка мишчица го е нагризала.
Следобедната дрямка, когато баба си почиваше, а аз нямах търпение да стане 4 часа и да се цопна в металното корито със затоплена от слънцето вода.
И вечер, когато животните си идваха вкъщи от цял ден по поляните. Къщата ни беше на края на селото, а нашите козички винаги намираха своя път към вкъщи.
И писмата, които изпращахме по пощата всеки вторник, към морето. И аз нямах търпение да получа отговор.
Лятото е моят сезон. А когато искам да се почувствам дете, винаги намирам своя път към вкъщи.
Споделете с нас кой е вашият най-ярък спомен от детството!
