Като малък много разчитах на баба. После животът размени местата ни.
- Бабо, разкажи ми приказка!
- Коя искаш да ти разкажа – за Мара Пепеляшка или за Златка златното момиче?
- За Мара Пепеляшка.
- „Имало едно време…
- Сега ми изпей песничката за планините!
… и баба запяваше „Високи сини планини…“, а аз за секунди потъвах в сън от благия й глас.
- Бабо, дай нещо за ядене!
- Какво искаш да ядеш – има Джиджи папа от сутринта, картофена манджа съм сготвила много хубава, има и райкин боб.
- Райкин боб искам!
Най-вкусният райкин боб баба ми го правеше.
- Бабо, избягах от часа по история, че щяха да ме изпитват, а не съм учил. Моля те, не казвай на майка ми.
- Оххх, обещаваш ли, че другия път ще си научиш?
- Естествено!
- Добре, айде ела сега тука, че един кекс съм направила..
Баба ми винаги ми вярваше, а аз все не си научавах по история …
- Бабо, имам гадже.
- Какво, гадже, бе? Дай да я видя.
- Ето, виж я..
- Абе, да я махаш тая, не я харесвам…
Много ме пазеше баба ми и според нея не съществуваше момиче, достойно за мен. Вярвах й.
.......................
- Саше, помогни ми да се изправя..
- Айде, внимателно сега, не бързай! Искаш ли нещо, вода?
- Да, дай ми малко.
- Виж, купих ти цветя..
- Много са красиви!
Баба обожаваше цветята, пчелите, дърветата, всичко, свързано с природата.
- Саше, защо не мога да помръдна?
- Болна си, бабо, ама ще се оправиш, спокойно, нали те гледат тука лекарите.
- Добре...
Отново ми повярва, а аз отново трябваше да я излъжа, за да е спокойна.
.......................
- Бабо?
Тишина.
- Ще ми липсваш!
Автор: Димитър Атанасов
