Лято, любов, време за равносметки и обновление. Не можем да кажем нищо друго по темата, защото днес отново се влюбихме в това прекрасно стихотворение на Христо Фотев. Оставяме ви и вие да го почуствате... (бел. ред.)

* * * 

"Понякога по-много се обичахме"

Понякога по-много се обичахме,
понякога по-малко, а понякога,
когато ти заплакваше в ръцете ми,
живота ми приличаше на щастие.
Луната мълчаливо ни преследваше.
Рисуваше телата ни по пясъка.
Ний правехме какво ли не - понякога
наистина приличахме на влюбени.

Но пясъка изтече от косите ни
и се завърна помежду ни въздуха.

Естествено е във такива случаи
усмивката ми малко да е стъклена.
Естествено е във такива случаи
усмивката ми малко да е стъклена.

Естествено е да потърся хората.
Да се разтворя в тяхното съчувствие.
Да им изплача болката си с някакво
забравено и скрито удоволствие...

(Аз мога да разплача и дърветата,
и птиците и бронзовите бюстове,
но докoга ще ни сближава болката
и много ли е трудно да сме искрени?)

И затова ще се усмихна някак си.
Усмивката ми ще е малко стъклена.
Уплашено ще питам - и безмилостно
луната и дърветата, и себе си,
наистина ли ние бяхме влюбени?

Наистина ли ти си мойто щастие,
или в нощта приличаше на щастие?
Тогава ще напиша неочаквано
най-истинското си стихотворение,
най-хубавото... Като тебе
хубаво.

И толкова далечно - като теб.

Христо Фотев

Снимка: iStock