Повече за книгата прочетете тук ► „Бившият ми и други проклятия“ е духовита история за любов, отмъщение и едно наглед безобидно проклятие

***

Никога не смесвай водката с магия. Виви го знаеше. Не само, че леля ѝ Илейн ѝ го беше повтаряла хиляди пъти, но беше отпечатано на кърпите за бърсане на съдове, на тениските и – иронично – на чашките за шотове в „Нещо проклето“, магазинчето, което леля ѝ въртеше в центъра на Грейвс Глен, щата Джорджия.

Всъщност това би могло да мине за най-близкото до фамилно мото на семейство Джоунс.

Обаче, разсъждаваше Виви, потапяйки се по-дълбоко във ваната, докато отпиваше поредната глътка отвара от водка с боровинки, която братовчедка ѝ Гуин ѝ беше приготвила, би трябвало да се прави изключение за разбити сърца.

А нейното точно в момента беше истински и автентично разбито. На парченца може би. Мънички парченца сърце, които дрънчаха в гърдите ѝ само защото си бе позволила да се захласне по един сладък акцент и чифт много сини очи.

Подсмръкна, щракна отново с пръсти и изпълни въздуха с уханието на одеколона на Рис, нещо цитрусово, пикантно, което така и не успя да определи, но което съвсем ясно се бе отпечатало в съзнанието ѝ, и то до степен, че да може просто да го призове с магия.

Дори сега, потопена в декоративната вана на крачета на Гуин, тя си спомняше как от този аромат свят ѝ се завиваше, щом заровеше лице в гърдите му, и колко топла бе кожата му.

– Виви, не отново! – провикна се Гуин от спалнята. – Получавам главоболие!

Виви се потопи още по-надълбоко във водата, тя се разплиска от двете страни на ваната и почти изгаси една от свещите, които беше наредила по ръба.

Още един от уроците на леля Илейн – най-добрият лек за всичко бяха свещите с вана, но макар че Виви бе сложила много розмарин и цели шепи розови соли във водата и бе запалила на практика всяка свещ, с която Гуин разполагаше, въобще не се чувстваше по-добре.

Въпреки че водката май помагаше, допусна тя и се наведе, за да сръбне отново през яркорозовата сламка.

– Остави ме на мира! – извика, след като пресуши чашата. Гуин надникна през вратата, розовата ѝ коса се люлееше над раменете ѝ.

– Скъпа, обожавам те, но ти излиза с този човек само три месеца.

– Скъсали сме едва от девет часа – каза Виви, но се въздържа да добави, че всъщност изминалото време беше девет часа и трийсет и шест минути, почти трийсет и седем. – Разполагам с още поне петнайсет часа, преди да спра да се цупя. Има си го в наръчника.

Гуин завъртя очи.

– Ето затова ти казвах да не излизаш с вещерски момчета – изтъкна тя. – Особено пък с вещерски момчета Пенхалоу. Тези задници може и да са основали тоя град, но пак си остават шибани вещерски момчета.

– Шибани вещерски момчета – съгласи се Виви и погледна тъжно празната си чаша, а Гуин изчезна обратно в спалнята си.

В сравнение с Гуин Виви беше доста по-нова в цялата тая работа с вещерството. Докато братовчедка ѝ беше расла с леля Илейн, която на воля практикуваше вещерство, майката на Виви, сестрата на Илейн, я бе държала настрани от магията. Едва след като почина и Виви отиде да живее с Илейн и Гуин, тя започна да опознава тази своя страна.

А това означаваше, че не бе знаела за вещерските момчета и как срещата с някое от тях насред празненството за слънцестоенето в топлата лятна нощ може да се окаже едновременно най-хубавото и най-лошото нещо, което би могло да те сполети.

Виви вдигна ръка, разшава пръсти и след миг мъглив, трептящ образ се издигна от водата.

Лицето беше красиво, добра костна структура, тъмна коса, искрящи очи и похотлива усмивка.

Виви му се намръщи, отново размърда пръсти и предизвика миниатюрна приливна вълна, която се изплиска през ваната, а лицето изчезна сред дъжд от искрици.

Би било много хубаво да може да го изтрие толкова лесно и от паметта си, но дори в окаяното си, просмукано от водка състояние Виви беше наясно, че не бива да се замесва с такъв вид магия.