Всеки живее със собствените си ужаси. Те имат различни имена и можеш да разпознаеш лицата им в тъмното. Докато вървиш към себе си, изправяш се с тях очи в очи. Понякога като във филм на Хичкок, друг път като по сценарий на Уди Алън.

Любовта е ужас, без който се живее скучно.

Първичните страхове ни движат напред. Да не бъдем сами, да не бъдем отхвърлени, да не бъдем забравени. Нуждата да бъдем обичани ни запраща в тъмните ъгли на съмненията. Съмненията засилват желанията да бъдем с друг, а ревността е лавровият венец на потребността да бъдем желани.

Не търсим отговорите, защото въпросите винаги са по-важни. Въпросителните се редят върху петолинието на страха, а симфонията от звуци ни побърква. Внимавайте за въпросите, които си пожелавате!

Лудостта не е диагноза за влюбените. Тя е състояние.

Вечерта, вече в леглото, никой от двамата не посмя да зададе този въпрос. Тя се притесняваше, че усмивката му прикрива безразличие, а той – че въздишката ѝ е резултат на обикновено отегчение.

- Обичам те! Лека нощ!

- Лека нощ! Обичам те!

(откъс от “Лека нощ”, автора)

“Обичаш ли ме?” е въпрос, който трябва да се избягва. Всъщност, удивителните често са за предпочитане. Не мислете за отговори, с които хапчето за сън не може да се справи.

Любовта е ужас, който трудно понася истината. Спестените истини нямат нужда от “Обичаш ли ме?”. Перефразирайки Оскар Уайлд, истината е за хора с маски, а ние не се крием един от друг, когато сме влюбени, нали?

Докато вървиш към себе си, обичайки другия, егоизмът е позволен. Егоизмът престава да бъде ужасен, когато е съвместен. Когато двама се опитват да опазят крехкия свят на любовта, вероятността всичко останало да отиде по дяволите е простима. Оцелелите влюбени винаги са положителни герои.

Съвместният егоизмът е доброто ченге в оцеляването на Edna любов.

Нашите ужаси ни правят хора. Най-голямото наказание е да понесем толкова, колкото можем да носим. А за разлика от животните, ние сме способни да мъкнем ужасно много товари. Ужасите на нашето недоволство ни правят твърде издръжливи.

Разбира се, написаното по-горе е само метафора. Маскирани думи, които се опитват да скочат в петолинието на въпросителните, за да зазвучи музика, която ще ни накара да танцуваме.

Любовта е танц на страха.

Нашите собствени ужаси ни правят такива, каквито сме.

Сега е време за малко покой. Дори страховете трябва да бъдат оставяни на мира.

Тишината ще ни превзема постепенно. После ще я чуваме все по-ясно, докато оставяме стъпките си в снега, вървейки към самите себе си, обичайки някого.

Желанията раждат писъци.

Обичам те (удивителна) ! 

Добави ни в предпочитани източници в Google