Здравейте,

Аз съм на 59 години. Имам висше образование и се занимавам с точни науки. Женен с две, вече пораснали деца.

В последно време се лутам и до голяма степен не виждам смисъл в живота си. Нищо не ми носи удовлетворение, може би само това да направя нещо за децата си или съпругата си, но те го посрещат като даденост или като навик, като ежедневие и практически, особено децата не се  интересуват от мене.

Липсва ми разбиране и обич и особено ми тежи това, че за мен семейството винаги е било на първо място и преди години се отказах от научна кариера заради тях. Съзнавам, че времената се промениха, но оставам с чувството, че съм допуснал много грешки и продължавам да допускам такива и се чувствам много самотен. Не съм поздравявал хавлията си и не съм пял на хладилника, защото не ми е хрумвало, а и не се вмества в представите ми за здрав разум. Нося се по течението и чакам края.

Поздрави

* * *

Здравейте,

Много симпатично ми стана вашето писмо и затова се надявам въпроса, който ще ви задам, да не прозвучи като критика. Казвате, че да поздравявате хавлията си и да пеете на хладилника не се вмества в представите ви за здрав разум и затова не сте го правили. Избрали сте да се носите по течението и да чакате края.

А как успяхте да обосновете този избор като „здравомислие”...? От опита си съм забелязал, че от много здрав разум понякога човек започва да има здраво неразрешими проблеми.

Явно имате идея за подхода ми и може би сте чел някои от книгите на Ивинела Самуилова. Точно днес в групата „Животът може да е чудо” във фейсбук в отговор на въпроса на една участничка: „Какъв е смисълът на живота”, друга участничка цитира от книгата „Ако животът не е чудо”: „Смисълът на живота не е зададен по подразбиране – има смисъл, ако ти го вложиш. И не е фиксиран, а се променя в процеса на живеене...”.

Последното изречение е отправната точка към моя отговор. Доста пъти сме коментирали въпроса за „картата и територията”, който е много добре разгледан в първата книга на Ивинела.

Ще припомня отново. Има една идея от по-новата психология, че "картата не е територията": т.е. нашите представи за това какво е животът и как трябва да се живее, не са всъщност животът сам по себе си. Често обаче хората не правят разлика между реалността и тяхната представа за реалността.

Има и още една постановка, която, макар да изглежда противоречива на пръв поглед, всъщност допълва и разгръща първата: „Територията е картата”. С други думи: каквато карта имаме в главите си, такава е и нашата реалност.

Когато някой ми каже: „Изгубих смисъла”, за мен това е сигурен знак, че животът на този човек се ръководи от карта, която вече е изчерпила смисъла, който е носила за него. Какъвто и да е бил този смисъл – да изпълнява дълга към семейството си, например. В един момент се оказва, че тази карта повече не отразява неговите реални житейски нужди.

Добрата новина е, че тази екзистенциална криза може да се превърне в преориентир за този човек. Тя подава сигнал, че е дошло време картата да бъде променена. Защото картата подлежи на промяна, а реалността реагира на промяната - т.е. когато ние променяме картата, задаваме ново осмисляне на живота си.

Как вие лично ще подходите към промяната на картата, зависи от вас. Не е нужно да пеете на хладилника – може да изберете и друг, отговарящ повече на вашите представи за здрав разум, вариант да внесете различен смисъл в живота си.

Може да преосмислите по нов начин професионалния си опит, като му намерите някакво ново и различно приложение чрез ново занимание или хоби – като да създавате математически игри, например.

Или пък да откриете съвсем ново и различно съдържание, с което да запълвате смислово ежедневието си, като градинарство, риболов или нещо друго. Нямам идея.

За мен е очевидно само, че тази карта от миналото, с която продължавате да живеете, не пасва на реалната ви житейска ситуация в момента. И ви води до огорчение, разочарование и самосъжаление, което е възможно най-непродуктивната житейска позиция.

Сърдечни поздрави, Алексей