През 1867-1869 г., когато Любен Каравелов живее в Белград и е кореспондент оттам на руски вестници, той дели обща квартира с един сърбин – Настас Петрович, който също се интересува от литература и политика.

Двамата толкова много държат един на друг, че 33-годишният Каравелов решава да се ожени за сестрата на Настас, за да премине приятелството им в роднинство. Настас обаче не е особено въодушевен и му описва сестра си Наталия в твърде неласкава светлина – грозновата вдовица, че и по-възрастна от него, неука, а живее и на село.

„Нищо!“, отвръща му Каравелов и настоява на своето. И един прекрасен ден двамата приятели пристигат в село Макац, Пожаревацка околия, за да видят Наталия. Сварват я да меси хляб на двора – висока, суха, със сурови черти, с черни като смола коси. Къщата ѝ е малка, но блести от чистота и във всяка стая ухае на билки.

Снимка: wikipedia.org

Посреща ги сърдечно, набързо слага трапезата, наточва им домашно червено вино и приказката потръгва. „Ето, това е жена за мен!“ – възкликва Каравелов и двамата много скоро вдигат сватба. Заедно са 12 години, до смъртта на писателя през януари 1879.

Съвременници твърдят, че без тази жена Каравелов едва ли би успял да разгърне толкова обширна дейност като писател, журналист, печатар, общественик и революционер. В Букурещ, където двамата се преместват да живеят, Ната или Каравелица, както всички я наричат, по цял ден върти колелото на машината, която печата „Свобода“ и „Независимост“, лепи адресите на пратките с вестници и ги носи в пощата, като едновременно с това пазарува, готви (майсторица е на люти гювечи), пере, чисти, и то не само на мъжа си, но и на печатарите, които живеят у дома им. На всичко отгоре прибира майката на Каравелов и едно роднинско сираче, тъй като в България няма кой да се грижи за тях.

Двамата нямат свое дете. Благодарение на Наталия Каравелов успява да вземе заем от една сръбска банка и да купи печатарската машина. Наталия бди над мъжа си като орлица и люто се кара с всеки емигрант, който се опитва да му губи времето и да му пречи да пише. Затова мнозина от сътрудниците и съратниците на Каравелов изпитват неприязън към нея – не са свикнали жена да се меси в политическите им дела. А печатарите се оплакват на мъжа ѝ, че нищо не разбира от печатарство, но непрекъснато им дава акъл. Ната даже се опитва да разпорежда кому колко да се плати, като мери с лакът наредените букви.

Снимка: wikipedia.org

На снимката горе: Екатерина Каравелова с дъщеря си Лора на гости на Наталия Каравелова и втория ѝ съпруг Авксентий Авксентиев, Белград, 1901

Като чува веднъж яростния скандал, който сприхавата сръбкиня вдига на мъжа си, Левски му предлага на майтап да му даде стрихнин, та да я отрови и да се отърве от нея. А Каравелов, как се чувства той? Той цял живот нарича Ната „мила“ и не позволява и прашинка да падне върху нея. Заради Ната влиза в лют спор с приятеля си Ботев, със Стефан Стамболов и с Никола Обретенов. Заради нея Стамболов нарича Каравелов „сръбски шпионин“.

Когато турците обесват Левски, в българското революционно движение настъпва дълбока криза. Събуждат се старите четнически настроения, отново се възраждат очаквания за помощ отвън. Книжовник и интелектуалец по призвание, Любен Каравелов губи надежда, че българският въпрос може бързо да се реши с оръжие в ръка, и се заема да търси други пътища, за да служи на отечеството – чрез просвещение, знание, култура. Той преустановява издаването на вестник „Независимост“ – знамето на въоръжената борба, и се захваща с научнопопулярното списание „Знание“. Хъшовете са смаяни – как може да ги предаде човекът, който довчера е проповядвал, че „свободата не ще Екзарх, иска Караджата“! И как може, без знанието на Ботев, да моли сръбското правителство да му отпусне 150 жълтици помощ за в. „Знаме“?

Заклеймяват го като „предател“, „сръбски шпионин“ и „ортак на дявола“. Най-яростни са Стамболов и Ботев. Поетът, който в стихотворението си „Делба“ възпява идейното и личното си братство с Каравелов, не може да му прости измяната. Нещо повече: и двамата със Стамболов са убедени, че наказанието за измяна на идеите е само едно – смърт. Изпълнението е възложено на младия Георги Бенковски, но за щастие той не намира у себе си сили да го направи.

Но да се върнем на Наталия. Когато турците залавят Димитър Общи и той издава не само Левски, а и Каравелов като председател на революционния комитет в Букурещ, Каравелов бяга в Белград, а Наталия изнася част от архива и го укрива в дома на сънародника си Васа Живанович в сръбското консулство в Румъния. Но неговият шурей докопва архива и го продава на един турски шпионин в Букурещ. Причината за това предателство са многобройните тежки дългове, натрупани от Джуро на комар.

Снимка: wikipedia.org

Като научава това, Стамболов изпада в бяс и по-късно, след смъртта на Каравелов и след участието на Ната в бунта на русофилите през 1886 г., вече в качеството си на министър-председател той екстрадира вдовицата от България и спира пенсията ѝ от 50 лева.

Защо архивът е у Ната? Не е ли безотговорна постъпката на Каравелов, един професионален революционер, да го остави в ръцете на жена си? Безотговорна е, разбира се. Левски е осъден и обесен точно заради уликите, които турците намират срещу него в този архив. Когато се създава Вторият революционен комитет, Ботев влиза в люта разпра с Каравелов заради изчезналия архив. По този повод той пише на своя приятел Драсов: „Този архив може да отиде в ръцете на турците.“

Не случайно и Левски в едно от своите писма се оплаква: „Каравелов може да ме предаде един ден!“ След смъртта на Каравелов през 1879 г. Ната го погребва до гроба на Стефан Караджа и до края на живота си говори с огромно уважение за него. Заедно със Захари Стоянов тя издава пълните му съчинения в 8 тома.

Междувременно се захваща с търговия в Русе. Началният ѝ капитал е само 60 дуката, но тя живее изключително скромно – така, както е свикнала сред хъшовете в Букурещ. По-голямата част от богатството си тя завещава на племенниците си Лора и Виола – дъщери на премиера Петко Каравелов. Умира през 1915 г. в чешкия курорт Мариенбад, където е на лечение.

Из „Големите любови на българските поети и писатели“, Венелин Митев