Като дете не обичах края на август.
Прибирах се от село, трябваше да ми купуват учебници и тетрадки.
Не ми допадаше мисълта, че свършват късните селски вечери.
Колкото и да мразех да ме викат за вечеря,
толкова и ми липсваше през септември тази пуста закъсняла вечеря.
И скъсаните гуменки и някогашната бяла блуза,
обелените коленe, скъсаната топка от последното световно.
Говорим си за...
Липсваше ми дори и дядо ми, който ненавиждах,
когато ме караше да спя от 2 до 4.
Било много силно слънцето, дрън та пляс.
Определено не обичах есента.
"Прочетохте ли си
книгите", беше въпросът с най-голяма тежест,
но как да обясниш на учителката,
че лепенката на Зидан, просто трябваше да я имаш...
Сега вече няма село, няма и училище.
Няма и готова изстинала вечеря.
Има здрави маратонки и чиста бяла блуза, но уви...
Има от 2 до 4, но дядо го нямаше.
Белезите по колената са си там, както и спомените.
Този път книгата е прочетена.
Казваше се "Не пораствай ! Капан е."
Автор: Алис Русева
