Вяра Иванова
Скоро се върнах от пътешествие до една доста комерсиална, но и също толкова екзотична дестинация - Дубай. Едно не толкова богато, но препълнено с туристи арабско емирство, което е земя на големите контрасти. Всички си представяме лукс и блясък, когато чуем Дубай, но истината не е точно такава.
Дубай е и адски много пясък и още повече бетон. Изцяло туристическа дестинация, която се изхранва от мащабите си (понеже там всичко им е “най-голямото в света”, както ни споделя с усмивка и Насир, изключително милият ни шофьор.)
Той ни разкри още, че ако искаме да видим истински богатства и лукс, трябва да отидем в Абу Даби. Дубай е бедното емирство, в което има малко петрол, но много хора с фотоапарати и още толкова сгради, стигащи до небето, които чакат своята снимка.
Но стига за Дубай, това не е пътепис. В този текст ми се искам да опитам да опиша едно друго объркване, което преживях, докато бях там - объркването с жените и огромните разлики, които има между нас. Защото е истински културен шок от едната ти страна да върви жена, облечена в никаб, който позволява да видиш само очите ѝ, а от другата ти страна да върви жена с къси панталони и потниче, оставящи малко на въображението.
Това ме накара да се замисля каква проклета пропаст има между нас, жените, които живеем в различни градове, държави и континенти. И колко лесно е да започнем да се съдим една друга, макар да сме виновни само за едно нещо - различни сме.
Моето объркване започна, когато влязохме в ресторант за бързо хранене и станах свидетел на това как жена с никаб яде пържени картофи. За всяко картофче тя трябваше да повдига черния плат пред устните и носа си, за да промуши картофа отдолу и да успее да си хапне… Пред очите ми оживя сцената от “Сексът и градът”, в която пред Кари Брадшоу се случваше същото нещо, докато с приятелките ѝ бяха в Абу Даби. “Твърде много усилия за един картоф”, помислих си и аз, точно като героинята на Сара Джесика Паркър в сериала.
Признавам си, че ми стана тъжно за тази жена и усилието, което ѝ струва тъпченето с fast food. Започнах да гледам със състрадание на всяка жена с бурка и никаб, с която се разминавах, но след това започнах да се заглеждам в чантите, обувките и маникюрът им - тези жени се грижат за себе си и определено разбират от мода, съдейки по дизайнерските им и доста скъпи аксесоари.
А очите им - те се смееха, грееха. Определено не даваха вид на потисната жена, която няма право на глас и живее вечно забулена и нещастна.
След това започнах да се разминавам с много туристки - европейки, американки. Пълната противоположност - къси рокли, къси поли, къси панталони, ключици на показ, загатнати гърди, повдигащи сутиени, голи рамене. Свободно хапване на картофки и лица, показващи какви ли не емоции. Тук там се подаваше някой целулит (в което няма нищо лошо), пъпче, презрамка на сутиен, лакирани в червено крачета по джапанки.
Това ме накара да се замисля кое от двете е по-правилното? Кое от двете е по-красивото? Кое от двете е по-женското? По-достойното? Има ли изобщо превъзходство на едното над другото? Трябва ли да има?
И в двата случая жените държаха мъжете си гордо за ръка. Защото арабският свят вече не е това, което беше, както и европейският, впрочем. Там жените стават все по-модерни, все по-щастливи, все по-обгрижвани. Тук пък жените започват да получават все по-лошо отношение, макар да не са забулени. Може да носиш никаб и да бъдеш най-щастливата и красива жена на света. Можеш да носиш и разголена рокля и да си нещастна, а мъжът ти да те малтретира.
Ето защо е хубаво да загърбим предразсъдъците както към жените на другите континенти, така и към самите нас. Имаме правото да ядем картофките си както пожелаем (по трудния или по лесния начин), както и имаме правото да показваме точно толкова кожа, колкото ни се иска! И сме красиви и интересни именно заради това, което ни плаши една в друга - различията.
