В края на този месец от печат илиза красивата, покъртителна книга на Гейл Форман "Да остана ли?".
Спечелила щедри адмирации от критика и блогъри, трепетно чакана в България, творбата на американската писателка разказва любовна история, от която "ще ви прималее".
"Да остана ли?" е дело на ИК "Колибри", превод на Надежда Розова, и представлява топъл и затрогващ роман, който не оставя безучастни читатели. Обсебва с нежната си емоционалност, с универсалността на третираните теми, с необичайната сензитивност на героите и крехкия им вътрешен свят.
Миа е виолончелистка със сияйно бъдеще. Има възхитителни родители и любящ приятел, но един трагичен миг я лишава от приказката, в която живее. На границата между светлината и безбрежния мрак, Миа трябва да направи най-важния си избор.
Гейл Форман живее в Бруклин, САЩ. Носителка е на редица литературни награди, а журналистическите й материали са публикувани в редица известни списания. Романът "Да остана ли?" е преведен на повече от 30 езика.
Светът чака с нетърпение екранизацията на произведението през 2013 г.
Предлагаме ви и кратък откъс от романа.
Хенри и Уилоу са едни от най-старите музикални приятели на мама и татко, на които освен това им се роди дете, и те са решили да се държат като зрели хора. Живеят в голяма стара селска къща. Хенри разработва някакви неща за интернет в обора, преустроен на кабинет, а Уилоу работи в близката болница. Имат си момиченце. Това е истинската причина мама и татко да искат да отидем. Теди току-що навърши осем, а аз съм на седемнайсет, което означава, че отдавна не излъчваме онази възкисела млечна миризма, от която възрастните се разтапят.
- На връщане може да се отбием в "Букбарн" - подмята мама, като да ме подлъже. "Букбарн" е огромна и прашна антикварна книжарница. В задната част са складирали плочи с класическа музика за по двайсет и пет цента, които май само аз купувам. Крия моята си купчина под леглото, понеже колекцията от класическа музика не е нещо, с което да се похвали човек.
Показах ги на Адам, но чак пет месеца след като станахме гаджета. Очаквах да се разсмее, но той е толкова готин с тесните си джинси и черните си гуменки, с рокаджийските си фланелки, които изглеждат непринудено раздърпани, и с готините си татуировки. Изобщо не проумявам как тип като него се хвана с момиче като мен. И точно затова, когато преди две години усетих да ме зяпа в кабинета по музика в училище, бях убедена, че ми се подиграва, и се скрих от него. Така или иначе, той не се смя.
И се оказа, че под своето легло пък има прашна колекция от плочи с пънк и рок.
- Можем да се отбием у баба и дядо за ранна вечеря - предлага татко и вече се пресяга към телефона. - Ще се върнем навреме, за да се добереш до Портланд - добавя, набирайки номера.
- Съгласна. - Не понеже съм изкушена от "Букбарн", нито понеже Адам е на турне, нито понеже най-добрата ми приятелка Ким е заета с годишника. Дори не е, защото чèлото ми е в училище и ми се удава възможност да остана вкъщи, да гледам телевизия или да поспя. Истината е, че предпочитам да замина с близките си. Това също е нещо, с което човек избягва да се хвали, но Адам и тук проявява разбиране.
- Теди! - провиква се татко. - Обличай се. Заминаваме на приключение.
Теди завършва солото си с чинели и след секунди нахълтва в кухнята напълно облечен, все едно е навлякъл дрехите си, докато е препускал надолу по стръмното дървено стълбище на нашата викторианска къща, в която отвсякъде духа.
- "Край на даскалото, идва лято..." - пее той.
- Алис Купър? - учудва се татко. - Ама вдигни повече летвата де! Поне дай нещо на "Рамоунс".
- "Край на даскалото, точка край..." - надвиква Теди възраженията на татко.
- Вечният оптимист - отбелязвам.
Мама се смее и поднася на масата в кухнята чиния с позагорели палачинки.
- Хайде, семейство, лапайте!
