„Защо се държим като деца?“

03.12.2021 16:30

Споровете никога не са ми били силната страна в интимните отношения.

Нямам никакъв проблем да се отстоявам сред приятели, непознати, на работа, на курса по креативно писане, в социалните мрежи, на спирката на тролея, даже понякога и сама под душа, когато не ме слуша и запръсква студена вода, вместо топла.

Не съм конфликтна личност, но в никакъв случай не бягам от честен разговор лице в лице. Даже някои мои приятели ме съветват да съм малко по-мека и дипломатична.

Дотук добре.

С партньора ми не се караме, ама никога и за нищо. Гордеем се с това, че сме ултравъзрастни по отношение на комуникацията ни, четем книги по въпроса. Даже веднъж, когато имах притеснение за връзката ни, веднага изкарах екселската таблица и нащрапах на колонки „Какво чувствам“, „Къде мисля, че е проблемът“ и „Предложения за решение“. Направо ме напушва смях, докато пиша това, но повярвайте ми, работи! Имахме един мегавъзрастен, рационален разговор и стигнахме до решение.

Дотук добре.

Но какво става в разгара на емоциите, когато нито аз, нито партньора ми имаме контрол върху чувствата си или ситуацията? Тотален пас.

Първата реакция, която имам, когато усещам, че се подава конфликт, е да си плюя на петите. Чувствам се като уплашено детенце, което се завърта с гръб и се прави, че нищо не му прави впечатление. Хващам се понякога да си мисля

„Ти к'во си мислиш, че ми пука ли? Ей, сега си събирам нещата и оставям всичко, което сме градили заедно. Няма и да ми мигне окото.“

Нищо не казвам и не правя, разбира се, гледам да се държа зряло. Но, бога ми, раницата ми е под мишница и една грешна дума и съм готова да изляза по домашни чехли навън. Мхм, много зряло.

За щастие, партньорът ми ме оставя на мира в такива моменти и ми дава пространство (и на себе си) да осмисля случилото се. В други връзки много ме е дразнел натиска да трябва всичко да се оправи на момента, иначе ще рухне.

Не, едно разклащане не може да бутне основите на здравите взаимоотношения.

И едва ли съм единственият човек, който мисли и действа по подобен начин. Остава все пак въпросът „Какво да правя в такива ситуации?“

Говорим си за...

Това е, което работи за мен: дай си пространство и време да разбереш защо се чувстваш по такъв начин. Ако можеш да намериш силите, върни се назад и се попитай на каква ситуация от миналото ти напомня сегашната.

Опитай се да разгледаш добре спомена, за да ти се избистри. От там с всичка сила хвани и издърпай чувството от миналото, и го постави до сегашното. Много е вероятно да си приличат до абсурдност.

Истината е, че сме деца в телата и умовете, и най-важното, опита на възрастни. Послушай детето в теб, но като добър родител, му помогни да види ситуацията отгоре и тогава да вземе решение.

Следващата стъпка е и двамата да работите в екип срещу проблема. Изслушай какво има да каже партньора ти и наблегнете на чувствата. Чуй и виж неговото вътрешно дете. Без обвинения и без изречения като „Аз мисля...“ или „Аз мисля, че ти...“. Те са голям капан и препъникамък на връзките. Когато разберете какво е това, което ви побърква, направете план за действие за следващия път. Но имайте предвид, че ще ви трябват няколко опита.

Не съм експерт, но този процес наистина ми помага. И всеки път ми дава отговора на въпроса „Защо се държим като деца?“. Защото дълбоко в себе си... сме. Но всичко свършва добре, когато се хванем сами за ръка, превържем ожулените колене и продължим да играем.