Той е като всички други, в които сме били влюбени – най-хубавите, най-интересните, най-добрите; с две думи – перфектните. Само дето другите, обикновените мъже, след мигa "стрестнат и очарован", имат само път надолу.

С осъзнаването, че са НЕ най-хубавите, НЕ най-интересните и съвсем НЕ перфектни, а напротив – имат комплекси, мислят почти клинично,  действат детински.

А най-много ни дразнят нещата, които са ни впечатлили в началото. Те вече не ни изглеждат самоуверени, а фукльовци и съвсем не са амбициозни, а просто са въздухари.

За НЕобикновените мъже, МЪЖЕТЕ на живота ни, осъзнаваме същите истини, но и тогава продължаваме да ги обичаме и да ги желаем дори повече от преди. И въпреки недостатъците им ги обожаваме. С хъркането, с разхвърлените чорапи, трохите след тях.

Мъжете на живота ни са онези мъже, които ни карат да се чувстваме цялостни. По някакъв свой си начин ни дават пълнота в себеусещането ни за жени. Всяка любов ни прави по-млади, по-хубави, по-успешни с енергията, увереността и позитивната нагласа към нещата.

И винаги си вярваме, че емоцията ни е любов. Обаче само с някои мъже преминаваме отвъд желанието да споделяме всяка свободна минута, да правим всичко заедно и разбира се... много, много секс.

Само с онези мъже, от които сме пожелали да имаме деца, сме се почувствали  изцяло жени. И това преживяване е толкова дрогиращо!

Детето е начинът да запазим усещането за тържествуването на пола, да го нарисуваме върху себе си, да го споделим с другите.

Не зависи от възрастта, благополучието и семейния статус – нашия и техния. Просто е по-силно от нас. Ние сме точно толкова зависими от мъжете, които ни дават усещането за жени, колкото те от нашето умение да се чувстват мъже.

Помня нощта, в която заченах дъщеря си. Помня как си пожелах да я има, защото след тази нощ вече ми беше невъзможно да се върна назад в обикновеността на думите и ласките.

Девет месеца по-късно, в първите часове след раждането, в главата ми заседна един въпрос: "Как може жена, която се е сблъскала веднъж с раждането, да поиска второ дете?".

Шокът от преживяното бе толкова поразяващ, че с години нямах обяснение за появата на следващо дете. Дъщеря ми осмисляше изцяло женската ми природа.

До мига, когато десет години по-късно отново ме сполетя онази любов, в която полът тържествува. И поисках да имам дете! Ужасът, болката... Помнех ги, но желанието беше по-силно от мен, от чувството ми за самосъхранение. Отново бях усетила природата си и беше прекрасно да не и се съпротивлявам.

Разбира се, има жени, при които нещата се случват по практични съображения. Има и такива, лишени от собствена воля. Мисля, че първото е не по-малко насилие над живота.

Няма значение дали детето ще се случи или не. Има толкова много камъчета, в които да се спъне копнежът. Но този мъж вече е различен.

Мъжът, от когото искаме дете.

Добави ни в предпочитани източници в Google