ТОЙ е с моряшка фланелка, рус, загорял на слънцето. ТЯ  – с шапчица на една кука и розов костюм. И лигавник, стига до коленете ѝ.

Стоят от двете страни на стъклото. ТЯ дефилира до масата, където лъжицата се набутва в устата ѝ и после бързо се връща до мястото, където ТОЙ е залепил нос. Мълчат и се изучават с поглед. ТОЙ прави движения с длан по прозореца. ТЯ ги следва.

В един миг, осъзнала, че малко встрани има портал навън, се спуска клатушкайки. Почти прелита по наклона на рампата, но ТОЙ е отдолу и спира в него. Гледат се право в очите. ТЯ започва  да чувства лигавника и прави непохватен опит да го отстрани. ТОЙ услужливо го отвързва.

Хваща я за ръка и я повежда. Лигавникът остава на бордюра. ТОЙ е на около три. ТЯ няма повече от година и половина.

Шмугват се между недораслите палми и стълбището за подземния етаж на хотела. Парапетът е тесен и ТЯ се колебае, но ТОЙ най-после проговаря "Не бой ся, я с тобой!"...

После отнякъде връхлита с вик мама, грабва принцесата и заминава. След като му издърпват ухото, отвеждат и него.

НЕ БОЙ СЕ, АЗ СЪМ С ТЕБ... Ех, как ги очакваме и как лесно се лъжем с тези думички! Отдавна знам, че само аз съм тази, която ме спасява, когато залитна по тънкия перваз между успеха и провала, между лошите и добрите.

Обаче си живея с едно чувство, че ако ей сега се появи една тумба разбойници с ками и превръзка на окото, или най-малкото с бръснати глави, той ще ме защити.

От нещо, не знам какво... Глад, студ, природно бедствие, изгърмял бушон. Ама какъв бушон, нали дори китайската мазилка сама я наплесках на стените?!? Но виж, за студа не бях права, все пак ми топли краката под юргана зимно време. Е, това беше преди да купя климатиците. И винаги изкарва колата от кръстовища, когато светофарът не работи и слизам, за да изчакам другите да решат казуса с предимството.

Но пък кръв давам по-често и по-рядко пия хапове. Нищо, че все се оплаквам от болежки, то е по-скоро да го изпитам дали е с мен. И той винаги ми казва "пий едно хапче и ще ти мине". Аз разбира се не пия. Но ми минава. Защото той ми е казал, че ще ми мине. Като на куче ми минава. И като куче съм благодарна.

То дори от куче не се е налагало да ме спасява, и слава Богу, но аз съм приела, че ще ме защити. Ако ми се наложи. Интересното е, че и той мисли така. В смисъл – убеден е, че всичко което съм, е благодарение на неговите мъдри напътствия. Аз бих сменила "напътил" с "напъдил".

Напъдил към самодоказване, себеутвърждаване и тем подобни феминистични залъгалки, но няма да издребняваме, важен е резултатът. А той е факт, голяма работа кой с какво е допринесъл за създаването ми.

Хубавото е, че всички сме доволни – те, че се чувстват "главни", ние, че сме "под крилото" им. Друг е въпросът накъде ни водят? Там, към тесния парапет между тръните и стълбището, където сме плахи и несигурни. Където едно окуражение ни стига, за да направим следващата крачка.

За да бъдем смели с идеята, че не сме сами. Те знаят това. Не толкова с разума, колкото с природата си. И затова ни „водят”. Натам, където да чувстват, че имаме нужда от тяхното "не бой се, аз съм с теб"?

За тяхно щастие в 21-и век почти не се налага това да се доказва с действия. Думите. Само  думите като мантра, владеят още женското ни очакване. От една до четиридесет и една. Насетне не знам. 

Възможно е някой ден да се събуждаме, осъзнали, че ги обичаме не защото могат да обезглавят с един замах триглава ламя, да натръшкат дузина нинджи или да бръкнат в гърлото на крокодил, за да ни спасят, а защото са те – сладури на три и на три пъти по 30, облекли с моряшки фанелки сърцата си.