Може би сте забравили колко обичам флирта, тъй като отдавна не съм го напомняла. По-важното е, че аз не забравям да събуждам емоциите си и да украсявам ежедневието си с него. (припомнете си тук този текст на Михаела - бел.ред).
Но ситуацията става интересна, когато този флирт вземе, че събуди наистина заспали чувства. Тогава, такива като мен, се сепват. Едно е да поддържаш живота си ведър и да разтоварваш общуването с неангажиращ флирт, съвсем друго е да си кажеш „опа, тук изскочи нещо, което заплашва да се превърне в мой ангажимент, грижа, отговорност”.
И не говоря дори за другия човек – онзи, чиято ключалка е превъртяла от специфичния флирт-гриф на твоя ключ, а за собственото ти решение какъв избор да направиш оттук нататък. Да минеш ли през тази нова отворена врата, без да си наясно с приключението, което те очаква. Или да се опитваш да я оставиш полуотворена с надеждата, че можеш само от време на време да надникваш през нея и да викаш: „ку-ку”. Да поемеш глътка свеж въздух от опияняващи емоции и пак да свърнеш към познатото ти русло, което някои наричат „зона на комфорт”.
Ако трябва да си говорим честно, тази „зона на комфорт” е твърде некомфортна. Ако я харесвахме наистина, нямаше да правим дълги списъци с желания по новолуние. Когато някой ни каже: „намисли си желание”, щяхме да питаме: „какво е това? Аз съм добре, всичко ми е наред”, вместо: „веднъж само да си намеря работа/ любим човек/ да оздравея/ да намеря време за нещата, които обичам/ да имам повече пари... всичко ще бъде наред”.
Никога нищо не е наред, когато се случи което и да било от тези лелеяни неща.
Защото всяко едно от тях изисква внимание, лично отношение, отдаденост, „да знаеш какво да ги правиш”. Когато си намерим работа, е важно да положим усилия да бъдем наистина добри, да я харесваме, да „си паднем на мястото”. Иначе ще мрънкаме от понеделник до заплата.
Любимият човек изисква време за общуване, за синхронизиране на мечтите и създаване на посока, път, по който да вървим заедно. Здравето означава промяна на навици, движение, добра и редовна храна, липса на самоосъждане, вина и страх.
Нещата, които обичаме са най-обсебващи. Споделяла съм вече с вас, че чувството да си пленен в игра от своята муза е незаменимо. Но музите са много ревниви и обсебващи. Нямаш време за тях? Моля? Не ставаш за творец. Абсурд. Резето на вратата ѝ може рязко да хлопне и на бая флирт да го удариш, докато отново ти повярва, че си готов за нейната любов.
А колкото до хората, които нямат никакви навици да разполагат с пари, появата им може тотално да ги обърка „кое по-напред”. Ще си изплатят някой и друг дълг, ще отидат до Париж, Бали, Индия или в краен случай Созопол, ще се отчетат с една индулгенция на благотворително събитие, роднините и приятелите ще намерят начин да си вземат своето и това е в общи линии.
Този модел се повтаря и при бързите срещи със себе си. Много често подхождаме към тази най-сакрална среща като към любовна авантюра, за която не носим отговорност. Час по йога, медитация, някой и друг курс за личностно развитие, ако има на кого да оставим децата, практика по семейна констелация в режим на speed dating и после се появява онази реплика: „чудесно беше, толкова прекрасно и разгръщащо, тази среща със себе си толкова ми помогна да се осъзная, обаче нали знаеш – като влезеш отново в матрицата и край.”
А да излезеш от матрицата е много неудобно – това означава да нямаш работа, а да си я създадеш и отстояваш. Да не се обвързваш с убежденията на любимите си хора и приятели, да извървиш много мили сам, докато привлечеш спътник с подобен на твоя резонанс и нагласа към живота. Да се довериш да изобилието – онова, несигурното – че нуждите ти ще бъдат задоволени във всеки миг. Обаче колкото ти трябва в този миг. Това последното си е майсторски клас.
Почти не познавам някой, който да не е изпитал страх и недоверие от две неща: че ако наистина обикне себе си, ще бъде обичан във всеки момент от своя живот и че Вселената е достатъчно изобилна, за да се грижи за своето земно дете постоянно. Много силни са ни навиците да стъпваме на опита си и да чувстваме, че имаме посока, когато успеем да планираме. И най-забавното е, че именно този навик наричаме „отговорност”. Тогава сме добри служители, съпрузи, преследвачи на мечтите си с осигурен пасивен доход или спестявания в банка.
Обаче ако много си флиртувал, трябва да си схванал, че това не води до любов – нито към някой друг, нито към самия теб. Не направиш ли крачката, с която да се довериш на неизвестното, рано или късно ще се почувстваш прецакан. Колкото и вратички да си наотворил с чаровната си усмивка и ведра същност, идва един момент, в който не можеш да се правиш на разсеян с шегички, закачки и весели емотикони.
Схващаш, че е дошло време да направиш избор и да поемеш отговорност. Да излезеш от зоната на комфорт и да се оставиш да те води едно пулсиращо „обичам те”. Повика на собствената ти душа.
Във всеки един момент, в който не го усещаш, се чувстваш изнервен, стресиран, глупав, предпазлив. В мига, в който успееш да осъзнаеш, че това е страх, а не „поредната разумна причина” да не продължиш напред, чувството на свързаност отново те изпълва и можеш да направиш още крачки. В посока, която за теб е напълно неизвестна, не ти обещава нищо, но разкрива магията си чак когато й се довериш.
И така, до края на света.
