Когато пишеш за широка аудитория, е същото като да разговаряш с всеки един поотделно. С тази разлика, че не виждаш човека срещу себе си. Не знаеш нито възрастта му, нито външния му вид, нито пола му дори. Възпитани сме да се съобразяваме с другия. Поне в рамките на очевидните приличия.
Пред по-възрастния не споменаваш, че след 50-те си взел-дал, пред деца – никакви пиперливи фрази, пред кльощав или… мммм, приятно закръгленичък, килограмите са тема табу, да не говорим, че е много рисковано да се изцепиш с някоя фраза, навлязла в ежедневна употреба без грам хомофобия, която би могла да засегне индивидуалната ориентация, на която всеки има право. Така е на първо ниво.
На второ, трето и четвърто подводните камъни стават все повече и повече, чувстваш се като застанал пред Големия бариерен риф. Споменеш за децата си и веднага се оказва, че ужасно си засегнал някой, който няма деца, не може да има, просто не желае да се сдобие с такива. Или бъркаш с пръст в жива рана, или те нарочват за вманиачен инкубатор, който не е способен да се реализира по друг начин, освен чрез репродуциране. И двете са еднакво лоши.
Първият гаф, заради човека насреща, вторият, заради създаденото впечатление. Мен специално второто изобщо не ме интересува, но някои не са толкова калени като моя милост. Та пак е ни така, ни иначе.
Вкараш библейски елемент в темата си, заради метафората, и току си настъпил по мазола блюстител на точното тълкуване на светите текстове и той опищи орталъка с аргументи от висотата на трима папи и около дванайсет патриарси. Прости ми, Боже, че не обръщам и другата буза, ама отчети, че поне и не оголвам зъб.
Разказваш някаква лична любовна история, пък като наскочат обидени девойки, изоставени съпруги, самотни жени, които все не могат да случат на мъж, заради такива като теб. Ама не са ти виждали очите даже по телевизора, ама изобщо нищо не знаят за тебе, няма значение, бе! Ще ми щастливееш ти на мене! Аз специално си щастливея, без да ми пука, защото когато плача, не на тяхното рамо го правя.
Всеки знае къде го стиска чепика, аз в чужди обувки няма как да вляза. Буквално. Но и иносказателно – мога само да се опитвам. Пак обаче от моята гледна точка.
Единственото, от обсъждането на което бягам като дявол от тамян, е външния вид. Не обсъждам какво шкембе е пуснала еди-коя си публична (не политическа, моля!) личност и по колко пържоли или патици по пекински плюска. Щото не й ги купувам аз. Или защо е заприличала на кощамбра, сбръчкала се е, косата й е оредяла или пък съвсем е побегнала.
Толкова ли не може да иде я при д-р Емилова, я при д-р Енчев, я не знам какво си да направи със себе си, че не ща да ми засяга деликатното чувство за естетизъм, като ми се явява на екрана.
Алоооооу! Хората стареят, телата им се изменят, пък и, най-важното, не всички сме се родили красиви, нали? Колко от вас вече засегнах лично и смъртоносно, а? А вие колко засегнахте, пъчейки природни дадености и скъпи тунинги? Умни – николко.
На такива неща завиждат само малките пикли, дето си мислят, че като им вкарат няколко кубика силикон на определени места, ще им вкарат и самочувствие. За акъла – той не им и трябва. Според тях и сега-засега. После евентуално ще се чукнат и току-виж наваксали. Дай, Боже! Извинете, ако засегнах религиозните ви чувства. Нали разбирате иронията ми? Ако не, не съм виновна – чувството за хумор няма как да се имплантира. И, апропо, не е задължително. Просто на мен то винаги ми е помагало.
Но хората намират житейска подкрепа в различни неща. Защо ви пиша всичките тези неща? За да се опитам да ви обясня, че в човешките отношения винаги се върви по тънък лед. Не знаеш кога ще натежиш с дума или позиция и ще го пропукаш. Но това не значи да кесиш на едно място като египетска мумия зад златна маска. Всеки си избира сам и пътя, и думите, и позициите. Моралните.
Ако неволно нараниш, което е неизбежно, извиняваш се. Но ако абсолютно волно се правиш на последна инстанция и не търпиш чуждо мнение, ако злобичката ти пролазва като въшка на чело, за твоя сметка си е. Та, за междучовешките отношения говорехме. За неща като толерантност и възпитание. За добронамереност. За деликатност.
Веднъж предупредих сина си да не споменава дадена тема пред една приятелка, защото е болезнена за нея. Той махна с ръка: „Ето затова англичаните говорят само за времето.” Като климат. Я, пак заваля, ах, какво слънчице е огряло, ееее, кога цъфнаха кестените, ооо, как ухае на люляк…
Това никого не може да засегне, да нарани, да ядоса, нали? Освен ако близък на събеседника ви не почива за вечни времена под кестеново дърво. Освен ако този събеседник преди две вечери не се е разделил с голямата си любов под дъжда, оронил цветчетата на люляковия храст. И в разговорите за времето – гаранция-Франция.
Навън се кани да вали, допих си виното и отивам да си легна, защото ми е студено на краката. Подозирам се, че нарочно седя боса, та Моят човек да ми ги стопли, той знае как, мдааа… В крайна сметка нито съм англичанка, нито съм метеоролог.
