От малка съм имала една мечта – да имам дълга, гъста, лъскава коса. Онзи тип коса, която се развява на вятъра като в реклама на шампоан. Но природата ми е дала точно обратното – фина, рядка коса, която никога не стига под раменете, колкото и да я пазя, подхранвам и подстригвам „само връхчетата“.
Минаха години. Изпробвах всякакви масла, маски, терапии. Все слушах как косата имала нужда от търпение, грижа и любов. А аз ѝ ги давах. Но така и не получих в замяна онова, което исках. Докато един ден не реших – време е за екстеншъни.
След дълги проучвания, десетки гледани видеа в TikTok и препоръки от форуми, се спрях на кератиновите кичури. Всички казваха, че са най-естествени, най-леки, най-„невидими“. Идеални за тънка коса като моята. Запазих си час при едно от най-хвалените студиа в града и денят настъпи.
Инсталацията продължи близо пет часа. Докато стоях в стола, си представях как излизам след това – нова, уверена, с онзи женствен силует на дългата коса, който винаги ми е липсвал. И когато се видях в огледалото… да, беше красиво. Изумително. Косата, която винаги съм искала.
Но още на същата вечер започна нещо странно.
Първо беше тежестта. Усещах как корените ми пулсират, сякаш косата ми се опитва да ми каже: „Това не съм аз.“ После – сърбежът. Не физически, а психологически. Едно натрапчиво усещане, че нещо чуждо е върху мен. Лежах и не можех да заспя. Въртях се. Опитвах се да се успокоя – „Ще свикнеш, нормално е, всички така казват първите дни.“
Но на третия ден, докато се решех пред огледалото, усетих как ми идва да се разплача. Не защото не беше красиво. А защото не се чувствах аз.
Взирах се в отразеното момиче с дългата коса и не можех да се свържа с нея. Усещах се маскирана. Изкуствена. Дори ме връхлетяха странни мисли – чия е тази коса? Каква енергия носи? Каква карма идва с нея?
Звучи налудничаво, но започнах да се питам – ами ако тази коса е била част от жена, преживяла нещо тежко? Или от момиче, което не я е дарило по собствена воля? Чувствах се обвита не просто в чужда коса, а в чужда история.
И тогава реших. Без да чакам повече – обадих се на фризьорката и помолих за час за сваляне.
Когато кичурите паднаха и останах само със своята си, къса и фина коса… усетих облекчение. Сякаш се върнах при себе си. И да, още мечтая за дълга коса, но може би ще приема, че тя ще си дойде, ако изобщо трябва, по свой начин. Или никога. Но поне ще е моя.
