Във всеки град, в който спирах, се срещах със стари познати или правех опити да завържа нови приятелства. От всички тях, с малки изключения, у мен остана горчилката от едно общо усещане: хората живееха във и със страх. Бяха го превърнали в нещо като лабиринт без изход, в постоянно присъствие и в разговорите, и на масата. Замазваха с безсрамно благоразумие дори най-елементарните неща и щом легнеха нощем, не сънуваха по-добри времена или миналото си, а потъваха в тресавището на черния смазващ страх, в страха на мъртвите часове, и призори ставаха със сенки под очите и още по-наплашени.