Наскоро гледах „Човек на име Ото“, който пък е римейк на филма „Човек на име Уве“, който пък е правен по едноименната книга и всъщност с много приказки ти казвам, че това е велика, забавна, докосваща и трогателна книга, която е задължителна за всеки дом и за всяко сърце. Така. Става дума за един супер голям пич, който е приел маската на супер голям темерут, който е спрял да живее в момента, в който жена му е умряла. Помислих си да напиша, че има и по-големи драми, но няма.
Защото е драма да загубиш този, когото си търсила цял живот. И все пак се сещам за една. Да се откажеш да живееш. Това е по-гадно, отколкото да умреш. В същото време около нас е пълно с жени и понякога мъже, които се отказват да живеят, дори когато половинките им са ги направили бивши свои половинки и са продължили.
Когато те зарежат има един странен момент на пост-лоялност, която те кара да живееш с идеята, че временно сте се разделили и ти си си на линия и си чакаш човекът, който пък е направил някаква временна забежка и ще се върне. И ти ще бъдеш там за него и в никакъв случай няма да позволиш пред себе си или пред някой друг да оставиш впечатлението, че ти не го чакаш, че не си вярна и че не си лоялна. Към него и към връзката.
Към коя връзка? Към тази, която някой, в най-общия случай пълнолетен, пълноумен и човек с всичкия си, е направил избор, който е болезнен за теб, но все пак избор. Хората умират. И това е трагедия. Хората се зарязват и това е само драма. Да, ако е твоята драма, си е една лична трагедия. И от тук нататък си ти. Какво ще направиш? Във филма за Ото, той направи няколко много педантично планирани опита за самоубийство, държеше дрехите на жена си по закачалките в коридора и се вкопчи в реда и в старото до крайност. Обърна гръб на хората, защото „са идиоти“. Между другото, прав е човекът. Всеки ден се прескачам с такива.
Беше жив, но спря да живее. Във филма се намери някой, който да му помогне и да го измъкне от този унес. В живота винаги се намира някой, който да ни измъкне от този унес. Но главната роля за тази чест е твоя.
Мислиш си, че си сама, че това е твоята съдба и че ако не си точно с този, значи няма нищо, което да ти дава смисъл в дните. Това е мислене в крайности и то е тъпо мислене. Извинявай, че ти го казвам. Нима си мислиш, че ти си създадена да бъдеш половинка на някого? Наистина ли не мислиш, че твоят живот няма стойност без да съществуваш в живота на друг? Ти не си добре.
Нека ти кажа нещо. Твоят живот е ценен сам по себе си и без да се налага да се оглеждаш в нечии други очи. Започни да живееш. Започни да пиеш виното не с идеята да се напиеш, за да ти стане по-леко, или още по-лошото, с идеята да свърши и да не ти заема място в хладилника, а започни да пиеш сякаш пиеш живота. Не се превъзнасяй и не прави нещо самоцелно и пренавито. Най-вероятно няма да стане от първия път, но ти ще си упорита. Самотният, тъжен и потиснат живот е упорито копеленце и няма да те остави толкова лесно, но и ти си упорита.
Не спирай с виното. Продължавай с организиране на гости у вас, дори и да си най-подредената мацка в света и дори и да ти се изправя косата всеки път, когато си представиш, че у дома ти ще тропат няколко чифта несабути крака. Пий едно валидолче и пускай гостите. Запознай се със съседите. Ако са тъпи не се запознавай, няма да ти донесат нищо. Преоткрий колеги, състуденти, познати, а ако си и до към 50, преоткрий и съучениците. Виж нещо, което можеш да правиш, за да си полезна някому. Гледай децата на някого по няколко часа на седмица. Води ги на местата, на които знаеш, че си струва. Слушай децата и гледай тяхната непринуденост. Отиди в галериите и музеите в града. Стой там дълго, взирай се в нещата, които ти харесват. Купи си нещо ново. Абонирай се за платена платформа за сериали. Гледай ги. Всичко, което ти говоря ще те изкара от унеса, в който си, докато си във фазата „моят живот няма смисъл без Гошо, Пешо или Киро“.
Започни блог или започни да си водиш дневник. Описвай си депресията до момент, в който започнеш да я приемеш, търпиш и не стигнеш до момента, в който не й кажеш – Виж, кво, сигурно ми мислиш доброто, но аз не мога да продължавам така. Хората губят половинките си на фронта, губят ги, защото се разболяват, а аз съм се вкопчила в един Гошо, Пешо, или Киро, защото животът ми с него е бил по-хубав от живота ми без него. Ми, не. Решила съм да направя живота си по-хубав и поносим със себе си. Най-напред само със себе си. За после не знам. И ще трябва да приемеш, че не мога да те нося на гръб и ако искаш да си с мен трябва да ме оставиш на мира.“ Не знам какво ще ти каже депресията, ако ти каже нещо и започнете да си говорите, може би трябва да отидеш и на друг лекар, но като цяло ми разбра мисълта.
Рано или късно за всички ни ще бъде по-скоро късно, за каквото и да е. И тогава ще чакаме. Но е тъпо и до тогава да чакаш. Не предаваш човек, който си е тръгнал или който те е предал, ако продължиш. Предаваш себе си. А това е гадно предателство, макар и да няма жертви извън теб. Това е достатъчна щета.
Да обобщим. Гледай „Човек на име Ото“ и си гледай живота. Сега по-сериозно. Макар че и това беше сериозно. Твоят живот не започва и не завършва с една любов, колкото и да е любов като на кино. Твоят живот е шанс за теб и хората около теб. Да научиш нещо, да ги научиш на нещо и да разкажеш за тази любов, което е била любов като на кино. Нищо, че не е продължила. Представи си, че тази любов в един момент беше започнала да деградира...още по-гадно. Все едно какво е спряло и какво е опитало да превърне живота ти в руина. Нещо е спряло. Но не и ти. Ти си продължила.
Пишете на Симеон Колев на edna@netinfo.bg.
