Не си бях представяла сценарий, в който аз доброволно бъркам в контейнер за смет, до момента, в който не ми се случи за първи път. И да, оказа се, че не се ограничих до едно ровене в кофите.
Та, първият път на клошарстване се случи, като излизах от вкъщи и заедно с боклука, метнах в кофата и чантата си с дрехи за йога плюс ключовете си. Че даже не се и усетих веднага, а близо пет минути по-късно, когато се замислих, че нещо ми е прекалено леко на ръцете и не трябваше ли да имам още една чанта.
Разбира се, върнах се назад и след миг колебание, застанала пред кофата, запретнах ръкави и бръкнах, за да си извадя нещата.
Въпреки че си взех бележка от случилото се, в последвалите години няколко пъти сама съм предизвикала подобни инциденти.
Последният случай пък е от съвсем скоро и даже включа прекия ми началник. Двамата с него търсихме пакет с важни материали, които е бил доставен преди няколко дни, но не можехме да открием никъде в офиса. Самоотвержено решихме да погледнем в контейнера и там не само, че открихме каквото търсихме, ами видях и кутията с безжичните ми слушалки.
За щастие, това беше кофата за събиране на картон, та нямаше особено мръсни отпадъци вътре, но пък се наложи да наклоним целия контейнер и аз да се гмурна почти цялата вътре, че да изровя от дъното каквото ми трябваше.
А как са се озовали всичките тези неща в контейнера, мога само да гадая. Подозирам обаче, че особено в случая на слушалките, се е случило същото като едно време – метнала съм ги неусетно заедно с другия боклук.
Е, най-важното е, че тези истории имат щастлив завършек – предпочитам да си понацапам ръцете, но да си върна така глупаво загубените вещи. Пък и ненапразно е казано, че боклукът на едни, е съкровище за други.
Така че, ако някога усетим, че сме започнали да се взимаме много насериозно или да се мислим за голямата работа, нека само си припомним, че все някога, поради някаква причина, на всеки ще му се наложи да рови из боклука. И това е съвсем нормално.
Прочетете още:
