Разказвам ви една история с чаша. От тези, които ни се случват всеки ден, защото чупим с лекота. От бързане, от нервност, защото мислим за нещо друго…

Чупим не само чашите, чупим отношенията си. С чашите е лесно – минаваш и купуваш нова, а с отношенията как да стане?

Имах среща с любими приятели – Иван и Лили. Той идва рядко в България, защото от години се щура по света и пуска корени от тези, които могат да се вадят. В САЩ, Австрия, Германия…

Обикаля и усеща щастието на топлина. И като му изстине сърцето – сменя. Присъдила съм му трофей „приятел“, защото Иван знае какво е да подкрепяш и споделяш. Може би защото се щура по света и тези неща не му идват наготово.

Друго си е лекотата да си тук, в БГ, да звъннеш на позабравена емоция и тя да дойде за 20 минути през два квартала от твоя. Иван обаче е бил при ятаци и е ятак на толкова хора, търсили близост след далечни, че наистина е станал майстор на приятелството. Сърцето му е такова.

Моята Лили му подари чаша още в началото на вечерята ни и това беше много лично и красиво. Лили е човек на дълбокия жест, защото и усещането й за хората е дълбоко. След вечер, пълна с хубави, наши си приказки, аз паркирах чантата си на стола до чашата и тя със звънко „туп“ се приземи на парчета.

Сигурно сте били в ситуация като моята – нелепо и виновно мигайки, защото един случаен жест разбива … символ. Ако чашата до този момент беше предмет, тя стана нещо много повече от това. След предложения от типа – „вземи нова, ще ти кажа къде ги продават…“, Иван каза твърдо „не искам нова, искам тази“. „Залепи я.“

Взимам подрънкващото от парченца пликче и я занасям у нас. Залепвам я старателно с подходящо лепило, но ми грознее и отивам да купя маркери и бои за керамика. Доукрасявам чашата с тях и подчертавам „вените“ на счупеното. После пиша вътре Лили, Ива, Иван, пека я в микровълновата и я снимам.

Изпращам я на Лили и тя отговаря – „перфектна е! Това е нашата чаша“. А Иван дойде на следващия ден и любовно я уви в кашмирен пуловер. Чашата ще си пътува, докъде ще стигне – не зная и не е важно. Важното е това, което се случи между нас тримата.

Само за протокола казвам, че за всеки случай купих чисто нова чаша, като план Б. Надписах и нея, но при печенето в микровълновата се спука.

Фабричен дефект или дефект в плана ми. План Б понякога се оказва просто глупав.

Разказвам ви тази история, защото днес ми е мъчно. Мъчно ми е заради масовия, непрестанен импулс да се делим, да казваме защо нещо НЕ Е нашето, защо нещо НЕ ни харесва дори, когато е направено, за да ни обединява.

Една чаша да залепим, едно нещо да поправим, а не да заменим за ново, едно усилие в повече, заради една идея, която си струва – това ни прави НИЕ.

Пишете на Ива Дойчинова на edna@netinfocompany.bg.