Днес е шести септември. Денят на Съединението. Всяка година по това време се замислям. За това дали изобщо сме обединени като нация? Като народ? За жалост, отговорът не закъснява. Съзирам го в малките детайли.
Веднага давам пример. Докато пресичах на светофара, чух сирената на приближаваща линейка. И тук следва потреса – нито един от автомобилите не ѝ направи път. Обратно – всички започнаха да бибиткат. Вътре някой е умирал, най-вероятно. Или нечий живот е чакал да бъде спасен. Но не – какво значение има това, голяма работа!
Защо да правим път на линейките? Защо да ни пука за другите? Защо да помагаме на падналите? Защо да се интересуваме от болката на съседа? Наш дълг е да му гледаме в паницата и ако случайно тя е по-пълна от нашата – да му завиждаме до пръсване.
Туй е то българщината! Същинската българщина! Отказът от каквото и да било обединение. У нас живеем на принципа – разделяй и владей! Всеки играе за себе си. Всеки играе своята игра и друго не го интересува. Кого касаят понятия като гражданско общество, единомислие и т.н. и т.н.? Никого.
Заложено ни е в душичката да сме егоисти. Заложено ни е в манталитета да мислим само за себе си. И още повече – да се заблужаваме, че така нещата ще се оправят. Чудовищна заблуда! Нищо няма да се оправи! Та ние дори не протестираме като хората.
По нашите земи, колкото и всеобщ да е един проблем, колкото и граждани да засяга той – ако времето е студено и вали – на протест отиват една шепа хора. Понеже не искат дъждът да ги намокри. Понеже ги е страх да не замръзнат. Понеже комфорта е по-важен за тях от промяната.
Промяната от своя страна винаги иска жертви. На тоя свят са се водили войни за правата на човека, за свободата му. Проливала се е кръв за тая свобода! Днешният човек е отишъл в другата крайност. Той няма да трепне, ако види как пред очите му пребиват друг човек. Ставал съм свидетел на такива гледки по улиците – ужасно е. Ужасно е да наблюдаваш как хората вече не са братя и сестри, не са част от верига, а са се превърнали в някакви самостоятелни единици.
Как очаквате от мен да говоря позитивни и хубави работи за празника на Съединението и да изричам думи с патриотарски патос, които отдавна нямат нито стойност, нито значение? Да, аз обичам родината си. Да, когато съм бил в чужбина ме е обземала страшна носталгия. Да! Да! Да! И именно затова в този текст е цялата истина. Заставам зад истината.
Прочетете още:
Има дни, в които просто ми се мълчи...
"Обичам те" - най-красивата дума, която светът познава
Пусни сигнала, ако не си заспала...
За ползата от това да бъдем единни
