За смелостта да пуснеш детето си да излети от гнездото и да останеш сам

За смелостта да пуснеш детето си да излети от гнездото и да останеш сам
Снимка: Личен архив

Да прекрачиш прага на познатото и да започнеш нещо ново е онова състояние, което най-чисто се описва с будна, потна нощ. Гласил си скока толкова отдавна, начертал си крачките, даже си мечтал как ще минеш летвата и ще се озовеш в онова прекрасно ново утре, в което си благодарен и щастлив от себе си. Малко преди засилката обаче, те тръшват кошмарите на собствения избор.

Там, отвъд уютното познато, огладено от рутината и самопризнанието за съвършенство, дебнат едни страшилища от учебника за протичане на кошмари. Новото място и новото поприще автоматично раждат страха от провал и го материализират до степен на сбъдната реалност.

„На 40 и кусур години съм, ей сега ще лъсне явното ми непознаване на компютрите, даже не зная как да архивирам, а се налага и да монтирам“.  Хукнала съм се по пътя реализатор на видеа за кампания, която обожавам и искам да излети. Обаче на старта – страх, кръв и сълзи.

Питам дъщеря си за програмите, мъжът ми препоръчва курс по компютърна грамотност. „Я, тихо!“ Аз съм си тръгнала по пътя и имам "ей толкова големи мечти". Ще питам децата я, нищо срамно няма. Щом идеята ми е в сърцето – ще я сбъдна.

Докато готвя това мое лично излитане в неизвестното, изпращам дъщеря си да учи в Шотландия. Мисията  е избрана отдавна – да се развива  и учи от най-добрите. Тя избра мястото, ние подкрепихме начинанието и ето, че дойде момента на изпроводяка. Озовавам се в Глазгоу и уж никога не съм била майка-орлица, а се паркирам в точно това качество в сърцето на кампуса.

Живея три дни като студент, зареждам хладилника, готвя си деликатно, за да не преча на младите и леко се срамувам, ама се радвам безкрайно на възможността. Започвам да кроя планове как да се шмугна тук и да смъкна поне двайсетина години от моите четиридесет и кусур и да започна да уча отново.

При това със страстта, която дава тази страна и цялата й традиция и инвестиция в образованието.  Дните се изтъркулват и аз трябва да се върна в моята реалност, на не-студентка, а майка с нови проекти и да оставя дъщеря ми да се срещне с нейното утре. 

Идва раздялата с дъщеря ми на автогарата. Аз вървя натам и някакви хълцания като кучета ми ръфат гърлото. Ще ревна не просто с няколко сълзички, ще ридая и ще хлипам, натам отиват нещата. Обикалям с куфарчето по дългия път и се чудя как да спра това трополене в гърлото ми, как ще се овладея.  Как ще ревна? Не, моля се. Не точно аз. Не и в този момент, в който детето ще лети. Нали подкрепям тази мечта и даже завиждам?  

В главата ми  минават кадри от цялото й детство. Аз бях майката-орлица, която спа в нейното тясно легълце  в кампуса, припомняйки си моментите, когато тя – бебче и аз, майка,  си въртяхме главите рязко в бебешкото легло, аз я разсмивах, а тя се кискаше… Дойде времето да я пусна сама. Зная, че големият майсторлък на родителите е да дадат свободата и крилата навреме и да останат твърдината и гърба. Всичко върви точно както трябва, а отвътре ми кърти и все едно режа пъпна връв. Този път сама.

Тя ми се обажда и казва, че не е сама на автогарата и с нея е приятел от университета. Този факт укротява спазмите и връща самоконтрола. Гушкам я, давам ръка на състудента, забравям цялата си реч, замислена по пътя. Сбогуваме се за „някакви“ си три месеца и половина. Сядам чинно в автобуса. Никакви сълзи, само гледам през прозореца отражението й. Хубава и чиста, тя говори с приятеля си. Всичко е наред.

В един момент осъзнавам, че  крещя психарски на шофьора  веднага да ми отвори вратата, защото съм забравила да й върна картата-ключ от кампуса.  Тя ме гледа изненадано с онзи поглед на дете-момиче-жена, който ме стабилизира.  Връщам картата, още усмивки, сядам си на седалката и вече само гледам напред. Не че нещо виждам.

Дни след това моето голямо момиче ми пише, че първият час по рисуване е бил „мега як“. Вдъхновява се  от образование там. И осъзнато ме ядосва, че не ми се е случило. И  ме радва, че ние можем да й го случим. 

Тя излита, а ние сме спусъка. Ние излитаме и децата ни са в основата. Тя ми дава силата за това, което правя. Тя поставя ново начало, аз също. И всички, винаги сме в позицията да стъпваме в новото.

Ще се уча и ще питам дъщерите си, както и всички нови хора, които срещам по пътя си. Децата  ни ще се опират в нас, а ние в тях. Щом те са толкова смели, ще ни се опре ли на нас нещо? Продължаваме в новото.  В разширяването и в непознатото. Това е животът. Дали ще плачем на гарата при раздялата? Или ще преглътнем сълзите при  срещата с новото?

Продължаваме напред и се учим от смелостта си да започваме отначало. Там е вдъхновението да бъдем вечни деца, вечни майки и да влизаме в новото. Ученето започва с прекрачването на познатото и смелостта да растеш. А подкрепата е безусловна любов. 

Още от Ива Дойчинова:

Да прецакаш туристите по български

Лесно ли е да си емигрант наистина?

Като ми пееш, Поли, кой ли ми те слуша?

Самотни заедно

Не си дебела, красива си

Защо на брака му е спукана работата?

Хороскоп за деня

Каква си според асцендента си
Каква си според асцедента си
Виж Съновника на Edna
Съновник
Виж Тайна на деня
Тайна на деня
Изтегли Късмет на деня
Късмет на деня
Изтегли Карта Таро на деня
Карта Таро на деня
Виж Съвет на деня
Съвет на деня

Авторите

Мара Белчева - красивата българска поетеса
Известни

Мара Белчева - красивата българска поетеса

Битка за сърцето на една от най-красивите поетеси била причина...

Маршът на незадоволените жени
Свободно време

Маршът на незадоволените жени

Телата им са покрити с кожа, главата с косми, имат две очи...

8-те навика на щастливите хора
Свободно време

8-те навика на щастливите хора

Има много практични неща, които всяка от нас прави...

Абонамент