Ива Дойчинова
Да прекрачиш прага на познатото и да започнеш нещо ново е онова състояние, което най-чисто се описва с будна, потна нощ. Гласил си скока толкова отдавна, начертал си крачките, даже си мечтал как ще минеш летвата и ще се озовеш в онова прекрасно ново утре, в което си благодарен и щастлив от себе си. Малко преди засилката обаче, те тръшват кошмарите на собствения избор.
Там, отвъд уютното познато, огладено от рутината и самопризнанието за съвършенство, дебнат едни страшилища от учебника за протичане на кошмари. Новото място и новото поприще автоматично раждат страха от провал и го материализират до степен на сбъдната реалност.
„На 40 и кусур години съм, ей сега ще лъсне явното ми непознаване на компютрите, даже не зная как да архивирам, а се налага и да монтирам“. Хукнала съм се по пътя реализатор на видеа за кампания, която обожавам и искам да излети. Обаче на старта – страх, кръв и сълзи.
Питам дъщеря си за програмите, мъжът ми препоръчва курс по компютърна грамотност. „Я, тихо!“ Аз съм си тръгнала по пътя и имам "ей толкова големи мечти". Ще питам децата я, нищо срамно няма. Щом идеята ми е в сърцето – ще я сбъдна.
Докато готвя това мое лично излитане в неизвестното, изпращам дъщеря си да учи в Шотландия. Мисията е избрана отдавна – да се развива и учи от най-добрите. Тя избра мястото, ние подкрепихме начинанието и ето, че дойде момента на изпроводяка. Озовавам се в Глазгоу и уж никога не съм била майка-орлица, а се паркирам в точно това качество в сърцето на кампуса.
Живея три дни като студент, зареждам хладилника, готвя си деликатно, за да не преча на младите и леко се срамувам, ама се радвам безкрайно на възможността. Започвам да кроя планове как да се шмугна тук и да смъкна поне двайсетина години от моите четиридесет и кусур и да започна да уча отново.
При това със страстта, която дава тази страна и цялата й традиция и инвестиция в образованието. Дните се изтъркулват и аз трябва да се върна в моята реалност, на не-студентка, а майка с нови проекти и да оставя дъщеря ми да се срещне с нейното утре.
Идва раздялата с дъщеря ми на автогарата. Аз вървя натам и някакви хълцания като кучета ми ръфат гърлото. Ще ревна не просто с няколко сълзички, ще ридая и ще хлипам, натам отиват нещата. Обикалям с куфарчето по дългия път и се чудя как да спра това трополене в гърлото ми, как ще се овладея. Как ще ревна? Не, моля се. Не точно аз. Не и в този момент, в който детето ще лети. Нали подкрепям тази мечта и даже завиждам?
В главата ми минават кадри от цялото й детство. Аз бях майката-орлица, която спа в нейното тясно легълце в кампуса, припомняйки си моментите, когато тя – бебче и аз, майка, си въртяхме главите рязко в бебешкото легло, аз я разсмивах, а тя се кискаше… Дойде времето да я пусна сама. Зная, че големият майсторлък на родителите е да дадат свободата и крилата навреме и да останат твърдината и гърба. Всичко върви точно както трябва, а отвътре ми кърти и все едно режа пъпна връв. Този път сама.
Тя ми се обажда и казва, че не е сама на автогарата и с нея е приятел от университета. Този факт укротява спазмите и връща самоконтрола. Гушкам я, давам ръка на състудента, забравям цялата си реч, замислена по пътя. Сбогуваме се за „някакви“ си три месеца и половина. Сядам чинно в автобуса. Никакви сълзи, само гледам през прозореца отражението й. Хубава и чиста, тя говори с приятеля си. Всичко е наред.
В един момент осъзнавам, че крещя психарски на шофьора веднага да ми отвори вратата, защото съм забравила да й върна картата-ключ от кампуса. Тя ме гледа изненадано с онзи поглед на дете-момиче-жена, който ме стабилизира. Връщам картата, още усмивки, сядам си на седалката и вече само гледам напред. Не че нещо виждам.
Дни след това моето голямо момиче ми пише, че първият час по рисуване е бил „мега як“. Вдъхновява се от образование там. И осъзнато ме ядосва, че не ми се е случило. И ме радва, че ние можем да й го случим.
Тя излита, а ние сме спусъка. Ние излитаме и децата ни са в основата. Тя ми дава силата за това, което правя. Тя поставя ново начало, аз също. И всички, винаги сме в позицията да стъпваме в новото.
Ще се уча и ще питам дъщерите си, както и всички нови хора, които срещам по пътя си. Децата ни ще се опират в нас, а ние в тях. Щом те са толкова смели, ще ни се опре ли на нас нещо? Продължаваме в новото. В разширяването и в непознатото. Това е животът. Дали ще плачем на гарата при раздялата? Или ще преглътнем сълзите при срещата с новото?
Продължаваме напред и се учим от смелостта си да започваме отначало. Там е вдъхновението да бъдем вечни деца, вечни майки и да влизаме в новото. Ученето започва с прекрачването на познатото и смелостта да растеш. А подкрепата е безусловна любов.
Още от Ива Дойчинова:
Да прецакаш туристите по български
Лесно ли е да си емигрант наистина?
Като ми пееш, Поли, кой ли ми те слуша?
Защо на брака му е спукана работата?
