Васил Левски - колкото повече го няма, толкова повече го обичаме!

19.02.2019 07:00

„Смъртта на Левски е по-значима дата от деня на раждането му. Смъртта на Божия син е по-важна за християнството от раждането му. Съвсем нормално – "празнуваме" момента, в който идолите ни са се измъкнали от мръсните лапи на обикновеното човечество. Колкото повече ги няма, толкова повече ги обичаме.“

Прочитам тия думи на Фейсбук стената на една моя позната. Замислям се колко са верни. Иронията на съдбата, тая сладка ирония с парченца горчивина вътре. Никога не ще можем да избягаме от нея. Така, както Апостола не е успял да избяга от турците. Заради предателство. Обикновено онзи, който пренася светлината, бива предаден от своите и впоследствие линчуван от враговете си.

Един такъв пример от древногръцката митология – Прометей. Човеколюбецът, ненавиждащ тиранията, дръзнал да дари с огън хората, макар и с цената на диханието си. Презрян и заклеймен от боговете. Предизвикал неведнъж гнева на Зевс. Именно Прометей е бил титанът-бунтовник, който – според легендата – е бил прикован за скалата и изяден парче по парче от орлите.

Какво да се прави – въпрос на участ. Всеки герой носи своята участ. Героите затова са герои. За да живеят и умират като такива. На камък. Те няма как да бъдат забравени. Кръвта им няма как да бъде отмита от реката на времето. За щастие – има и други. Наистина има. Все по-рядко чуваме имената им. Никой не говори за тях по телевизията. Никой не говори за тях по радиото. Освен на конкретните дни, в които обикновено честваме определен брой години от деня на гибелта им. Не от рождението. От гибелта.

Днес ще има церемония на паметника на Дякона. Ще го обсипят с цветя, ще зазвучат фанфари, ще се заснемат клипове как минувачите свеждат глави и запазват минута мълчание. Минута мълчание! Каква полза има от тая минута мълчание?! Чуваме химна, ставаме прави, уморяваме се и си посядаме. Да...

Кажете ми, моля – каква полза има от тържествените клипчета, качени по разни интернет сайтове?! В двадесет и първи век смелостта медлено се претопява. В двадесет и първи век куражът не е качество, а недостатък.

Почти няма вече такива издържливи сърца като това на Ботев, като на Левски, като на Списаревски... Всички те – пак повтарям – и още мнозина, оставиха дълбока диря в хрониките на отминалото. Великите им дела отекваха, отекват и ще отекват като непрекъснат звън на камбана.

Това е функцията на самата История – да ни напомня. Какви човеци са дишали преди нас. Човеци с мисия. Човеци, познали ужаса в името на човещината. Обесените. Екзекутираните. Ликвидираните. Убитите. Те пишат историята. Миналото, което преди е било настояще. Настоящето, което преди е било бъдеще. Война и мир. До безкрай.

Ако човешката памет рухне – нищо няма да има смисъл.

Ако желаете – помислете над тая мисъл.

Още от Росен Карамфилов: