Всеки си има собствен живот, подрежда си го по свой вкус и според обстоятелствата, според желанията и намеренията си, според възможностите, които реализира или не реализира. И никой на никого не е виновен, както си го направиш, така ще си го живееш. Но човек, макар и да е сам върху лицето на земята според Салваторе Куазимодо, всъщност живее в общество. И винаги предпочита да споделя отрязък от живота си или по-голям период с някого. С друг човек, с когото са се избрали по някакви общи разбирания, общи светоусещания, взаимно надушване, че са от една порода, обща перспектива занапред.
За биохимията съм ви го казала вече, тя е първичната, на нея не можеш да й влияеш, но по-нататък вече включваш и втората сигнална система. Колко са хубави очите му, колко са хубави косите й, колко са хубави ръцете им и как всичко това е едно кълбо от страст и унес, от заслепение и възторзи, от планове и от сриването им. Ами няма друг начин. Въжделението е едно, да стане действителност – съвсем друго, знаете си го от сладък или от горчив опит. По-често от горчивия, защото той учи и може да те доведе до сладостта на битието, което няма нищо общо с лекотата му.
Трудът е песен, но не е лесен. Дори най-любимата ти работа изисква усилия, за да се радваш на плодовете й. Една връзка се изгражда, не се дава в готов вид, опакована спретнато, с панделка и брокат за разкош. Щото като тръгнеш да отваряш кутийката, това дето е вътре може изобщо да не е това, което си очаквал. Извод – не се подлъгвай по опаковката и имай едно на ум относно рекламите.
Защото рекламации обикновено не се приемат и си оставаш с похарчените напразности. Ах, този мъж е великолепен, след него се обръщат, за него говорят, него го сочат за пример като паркетен лъв или като страхотен специалист в попрището си (от женската си гледна точка говоря, затова за мъже иде реч), направо извадих огромен късмет, че съдбата ни срещна и… Какво и? Цветя и рози, розови еднорози и приказка безкрай? Мооооже. Ама не съвсем.
Ако един мъж влиза в живота ти, за да е коледна украса и през лятото, за какво ти е? Най-малкото е досадно. Ми ти не си купуваш диван, та да си го курдисаш в хола и да полегнеш на него пред телевизора. Като лежиш на въжделенията си като на лаври, най-малкото диванът се изтърбушва с времето, а от лаврите можеш само да избереш някой поизсушен дафинов лист за яхнията. За яхнията, която ти си сложила на котлона, спретнала си я от продуктите, които ти си купила, измила, нарязала в тенджерата от майка ти по рецептата на баба ти. И прекрасният мъж всеки път подчертава, че мама не е слагала дафинов лист, а ким, пък му е и махала люспите от доматите, преди да му сервира.
Разбира се, че не става въпрос за яхния. Става въпрос, че в една връзка, в един съвместен живот, независимо от какъв характер, се изисква у-час-ти-е, а не съзерцание.
Мъжът е стожерът на отношенията. Мъжът е действието. Той се грижи, той е загрижен, той поема върху себе си, той решава проблемите – не вместо жената, а заради нея. Заради тях двамата. Заради единното им цяло във времето и пространството. Във всекидневието и в перспективата за бъдещето им.
Пак не ме разбирайте криво – жената не стои като безценна мумия, опазил господ, но не е и митичен Атлас, който крепи на раменете си общото битие, докато мъжчето ръкопляска благосклонно. Такова присъствие си е чисто неизвинено отсъствие. Благодаря, ама мога да гледам телевизия и от старичкия си удобен фотьойл, който няма да ме съзерцава умозрително как си ям сандвича. За сандвичите дафинов лист от бивши лаври не е необходим. „Правилно ли те разбрах, смее се Скъпият, че ако любовта е кораб, с който прекосяваш океана на живота, мъжът е носът – той пори вълните, проправя пътя, поема бурите пръв и прав, а жената е килът – тя оставя следата и колко дълбока ще е тази следа, зависи от посоката и правилния курс?“ Той е по високите метафори, а аз гледам, облажавайки се, как вдига капака на тенджерата, за да разбърка яхнията. Мдааммм, между лавъра и дафиновия лист разликата е, колкото си я направиш.
