"Тъмната кула" - когато геният на Стивън Кинг срещне красотата на киното

Шумът около всяка една комиксова и литературна адаптация е познат и известен на всички. Дори когато не дотам известен супергерой като Доктор Стрейндж направи първата си поява на големия екран, въпросите за това до колко автентичен ще е неговият филмов образ и до колко ще се покрива с комиксовия оригинал гърмят във всички кътчета на Интернет.

Представете си този шум, умножен по десет. Представете си всички тези милиони фенове, тръпнещи в очакване, плюс хиляди критици по целия свят, които са хвалили до небесата литературния оригинал на предстоящата адаптация. Ето така изглежда светът преди излизането на филм по творба на Стивън Кинг.

Още от Авторите

Майсторът на хоръра и на свръхестественото е не просто обичан, а боготворен от няколко поколения читатели. Адаптации на негови произведения се снимат още от 70-те години на миналия век и граничат от грандиозни провали до култови класики като „Сиянието“ на Стенли Кубрик.

А сега си представете очакванията, описани по-горе, умножени още по две. Защото литературната поредица „Тъмната кула“ е не просто едно от произведенията на Стивън Кинг. Това е неговият magnum opus, сагата, която рамкира цялата му авторска кариера и олицетворява всичките му писателски качества.

Как тогава здравомислещ човек може да очаква филмовата адаптация на „Тъмната кула“ да има по-висок процент на критическо одобрение от 20%? Как може филм, който и да е, какъвто и да е, освен ако не е модерен шедьовър и революция в седмото изкуство като „Властелинът на пръстените“, да покрие такива очаквания?!

Изглежда, че екипът зад филма е бил наясно с това и съвсем умишлено си е поставил летвата за прескачане доста ниско. Ако разгледаме „Тъмната кула“ като адаптация на осемте книги на Кинг, филмът изглежда печално неамбициозен, създаден в твърде малки мащаби и обречен завинаги на обидни квалификации и псевдоостроумни определения.

Но „Тъмната кула“ на Николай Арсел изобщо не е това. Филмът дори не е адаптация на сагата на Кинг, а нейно продължение, както режисьорът уточни още преди снимките на лентата да започнат и след това повтори още няколко пъти. За съжаление, доста хора са останали неинформирани по този въпрос и в типичния за арогантен интелектуалец стил просто бързат да бълват вербален огън и жупел.

Това позволява на филма да предаде десетократно по-стегната и не толкова мащабна сюжетна арка, в рамките на която пренася на големия екран единствено трима от главните герои на литературната поредица. Това ме довежда и до втората, алтернативна гледна точка спрямо филма.

Вече уточнихме как изглежда „Тъмната кула“, ако бъде разгледана като праволинейна адаптация на поредицата на Кинг, каквато не е и не цели да бъде. Ако бъде разгледана като нормален оригинален фентъзи екшън филм, лентата спокойно може да бъде препоръчана на редица зрители.

Датският режисьор Николай Арсел е известен само на почитателите на европейското кино с датската си дворцова драма „Кралска афера“ от 2012 година, но „Тъмната кула“ представлява първата му стъпка в територията на Холивуд и касовите комерсиални филми. За щастие, Арсел взима първия си изпит с добра оценка.

Говорим си за...

Филмът е безумна еклектика от визуални елементи от жанровете на хоръра, уестърна, фентъзито и екшъна, също както в една-единствена книга от литературната поредица на Кинг човек може да прочете споменавания на Хари Потър, „Междузвездни войни“, Роналд Рейгън и Клинт Истууд. Всеки кадър от сцените на „Човека в черно“ Уолтър Падик, главният антагонист, е заснет с деликатно, клокочещо чувство за клаустрофобия, мощ и паника, което Матю МакКонъхи в ролята довежда до точката на кипене с елегантно заплашителното си представяне.

Визуален контрапункт на това са сцените със „Стрелеца“ Роланд Дисчейн – заснети в открити и окъпани в светлина пространства, поля, гори, покриви на сгради и други. Звездният момент на главния герой в кулминацията на действието прелива от чудесно предадено чувство за епос и величие и го запечатва с гръм и трясък в зрителската памет. За това спомага, естествено, и непривично тихия саундтрак на небезизвестния Том „Junkie XL“ Холкенборг, който ескалира като звучене единствено във въпросния момент.

На този визуален фон филмът вади и най-големия си коз – съвършената актьорска селекция. Матю МакКонъхи категорично застава над всички в ролята на злия магьосник Уолтър Падик или „Човека в черно“, сатанинска фигура, в чието излъчване актьорът комбинира вече споменатите елегантност и заплаха, наред с убедителност и, познахте, опасен чар.

Всяка мимика и произнесена дума изглежда и звучи внимателно претеглена от МакКонъхи. Носителят на „Оскар“ прави ролята на Уолтър безвъзвратно своя и лично аз предизвиквам който и да е фен на Стивън Кинг да чете книгите от „Тъмната кула“ оттук насетне, без да си представя репликите на „Човека в черно“, произнесени от Матю МакКонъхи.

На другия полюс застава Идрис Елба в ролята на Роланд Дисчейн, последният жив Стрелец. Персонажът на Роланд е изграден от Кинг върху архетипа на Клинт Истууд от уестърните на Серджо Леоне и Елба, въпреки афроамериканския си произход и съмненията на редица фенове, заковава всяка негова типична характеристика. Силен, мълчалив и фиксиран върху мисията си да ликвидира „Човека в черно“, Роланд в изпълнение на Елба е ефективен дори в сцените си с вездесъщия МакКонъхи и двамата заедно създават забележително екранно дуо от злодей и герой.

Именно с тези свои предимства и с очевидно добрите си художествени намерения „Тъмната кула“ спечели зрителското ми одобрение. Изчел съм пет от осемте книги на Стивън Кинг от едноименната литературна поредица и, бидейки нетърпелив читател, съм се запознал с действията, които ми предстоят да проследя и до края. Това няма да ми попречи да си купя и да прочета и оставащите три книги. За разлика от повечето ми колеги, не ми попречи да се насладя и на „Тъмната кула“ на Николай Арсел.